На 90 години проф. Миленков отново е зад микроскопа

Професор Христо Миленков е медицински феномен, не само защото въпреки всички трудности и при лошо законодателство, продължава да работи като патоанатом в малка болница каквато е първомайската, а и защото го прави на 90 години.

На 21 септември един от най- добрите специалисти – хистолози на Балканския полуостров навърши достолепната възраст 90 години и днес отново зае работното си място в лабораторията. Там го намерихме, за да го поздравим и да го помолим да сподели част от празника си с нас.

По случай рождения му ден и заради изключителните му заслуги към здравеопазването в общината и.д. кмет Юлиян Димитров му връчи почтен знак, а колегите на професора му организираха мило тържество.

 

Т.К.: Вие сте феномен и сигурно го знаете защото сте медик – човек, който на 90години вижда под микроскоп, разбира и всички му се доверяват когато поставя диагнози

Х. М.:Да и e много задължаващо.

Т.К.: Знаете ли за друг такъв случй?

Х. М.: За сега знам, че няма друг такъв случай – хистолог, който да е на тази възраст и да продължава да работи.

Т.К.: Как се избира тази специалност?

Х. М.: Как я избрах аз? Като студент се бях насочил към вътрешни болести. Дори посещавах извънредно упражнения на тогавашния ръководител на катедрата проф. Митов в клиниката по вътрешни болести. Когато завърших той предложи да започна работа там, но се оказа,че там не мога да бъда назначен непосредствено след завършването – трябва да имам натрупан стаж и практика и ми предложиха да започна работа в катедрата по патоанатомична медицина. Представих се пред професор Проданов и започнах работа с него. Именно той беше причината да остана да работя там, въпреки че в клиниката по вътрешни болести бяха обсъждали да ме поканят да работя при тях. Но аз им казах, че вече съм избрал патоанатомията. Проф. Проданов беше изключителен човек – много добър патолог, по отношение към хората и колегите – безупречен, човек за подражание. Мога да кажа, че избрах патоанатомията заради него.

Т.К.: Вашата специалност не Ви среща директно с пациента. Това помогнало ли ви е да се съхраните?

Х. М.: Работата на патолога само косвено е свързана с пациентите, ние работим с биопсични изследвания – изследване на части или дори само на клетки от органите, правят се специални препарати и по тях се поставя окончателна диагноза. Навярно сте чели „Окончателна диагноза“ на Артър Хейли. Там много добре е описана работата на патоанатома. Тази книга изигра важна роля – много хора оцениха нашата работа – пред широката публика, дори и пред лекари, които не са патолози. Помня реакцията на колеги след като излезе книгата: „Ама вие патолозите сте били голямо нещо!“ В немалък процент диагнозата, която се поставя от патолога е окончателна. От това зависи и лечението на болестта.

Т.К.: Това ли е голямата Ви любов?

Х. М.: Ами да. Колкото и странно да е, но когато се постави правилната диагноза (това не се отнася само за патоанатомите) това е момент, в който имаме повод за удовлетворение, макар че нерядко едновременно с това се появява и чувство на жал, на страдание когато се открива диагноза, решаваща за живота на пациента.

Т.К.: Случва ли се пациент да дойде да ви благодари за правилно поставена диагноза?

 Х. М.: Да, има такива случаи. Да, те са по- редки, защото голяма част от пациентите не знаят кой е поставил диагнозата. Голяма част от тях нямат информация, за да си зададат въпроса кой ли е допринесъл за окончателната диагноза. Но е нормално – те са в контакт през цялото време с лекуващия лекар.

Т.К.: Вие сте почти 70 години в медицината, свидетел сте на развитието ѝ в България. Кога е било най добре?

Х. М.: Да 63 години съм практикуващ лекар, а преди това и студент. Кога е било най- добре? Трудно е да се каже кога е било най- добре. Напрежение е имало през цялото време. И удовлетворение от това напрежение също е имало през цялото време.

Т.К.: Наследствен лекар ли сте?

Х. М.: Не. Никой в рода ми не е бил лекар. Имах една баба – на баща ми майка, която помагаше при раждане. Бабуваше. Като дете много често съм гледал ритуала как ѝ подават сапун и кърпа. Това ме впечатляваше. Тя понякога забъркваше кремове. По- късно, когато учех фармакология разбрах, че тя е правела неща, доверявайки си на природната си интелигентност и интуиция, а те вече се произвеждат индустриално. Това е единственият човек, освен мен в рода ми, който се е занимавал с медицина, но без да е бил лекар.

Т.К.: Освен на студентите си на никого друг ли не предадохте тази професия, специалността си и знанията.

Х. М.: Имам две дъщери. Едната избра пътя на художника, синът ѝ - моят внук - също е художник. Той от малък рисуваше. Другата ми дъщеря, когато настъпи моментът я попитах дали не иска да следва медицина, но тя ми отговори: „Виждам, че е много интересно, но не ме привлича“ и си избра друга специалност. Имам племенница, която е четвърто поколение лекар в нейния род, на моята съпруга дядото е бил лекар, но тя не е. Там продължава да се се предава, но в моето семейство нещата спират до мен.

Т.К.: А вие до кога ще продължавате?

Х. М.: Много пъти съм повтарял – до когато мога. Трудът на патолога не е привлекателен. Заплащането никога не е било добро. Материалната страна не е привлекателна. Освен това трябва да и споделя, че една от важните работи в обучението на студентите преминава през секционна зала. Особено когато стъпят за пръв път там на много хора им става противно, не могат да понасят това, което е там. Да ви разкажа един случай. Стои патоанатом след аутопсия до отворената врата на секционна зала и пуши. Покрай него минават хора на път към тепето, на разходка. Един от тях наднича и пита учудено кой работи на това място. Аз – казва патоанатомът. Ти си луд – отговаря му човекът – хората садят цветя, а ти тук си се заврял.

Понякога е трудно да се преодолее това чувство, но веднъж успял патоанатомът започва да работи професионално.

Т.К.: Кой ви покани в Първомай?

Х. М.: Тук беше назначена д-р Христова. Аз още не бях пенсиониран. Тя идваше за съвети при мен. Когато се пенсионирах с изненада научих, че тя не работи като патоанатом, а и в това време беше в майчинство. По това време управител на болницата беше д-р Янчева. Предложих ѝ и тя се съгласи да започна работа в болницата. Отначало си представях, че ще работя 2-3 години. Това беше през януари 1991 година.

Т.К.: И не сте имали други предложния за работа?

Х. М.:Имал съм, но винаги съм казвал, че не мога да напусна първомайската болница, която направи специална лаборатория заради мен.

Теодора Кирякова

Източник: Parvomai.NET

Видеа по темата

Facebook коментари

Коментари в сайта

Последни новини