Древен народ ли са инките? - III част от пътеписа за Перу

    Слизаме от корабчето, с което плавахме в Титикака на кея в Пуно. И този път и аз минавам през многобройните магазинчета, за да се снабдя с някоя и друга фланелка с надпис „Перу“. Разбира се завършваме в открития от нас преди ден ресторант и се приготвяме за нощен преход до Куско и после до Олантайтамбо. Пристигаме в Куско. Оттам ни поема бус и според обясненията на гида ни Карлос трябва да пътуваме по черен път, защото другият е в ремонт. После разбираме, че е в грешка, защото не срещахме нито един автомобил, но пък това ни даде възможност да видим някои други „чудеса“. Например видяхме върховете Виктория и друг връх с незапомнящо се име. Между тя, в седловината се е скрил Стария връх (Мачу Пикчу). После видяхме чудото „хотелски стаи, окачени на скалата“ и разни други гледки.

    Най-после сме в Олантайтамбо. Рано сутринта е и почти няма хора. Налага ми се да придвижа големия куфар по калдъръм, а после и по малко стъпала. В самия хотел, отново трябва да го мъкна по стълбите, но поне няма да го свалям два дена. Е, винаги има някой мъж, готов да помогне.

    Закусваме в ресторантчето. Приборите са поставени в специално издялан камък. После виждаме, че е така и на други места в селото. Лягаме, за да наваксаме пропуснатия през нощния преход сън. Когато няколко часа по-късно се събуждаме, се оказваме на едно ново, съвсем различно и оживено място. Намираме се току до чаршията, която е отворила кепенци навсякъде около нас. Перо от кондор с наниз от сини мъниста струва 140 солис (70 лв.), а аз пожелавам на продавачката (на чист български) да си го забие където иска.  Не съм изнервена, но този пазар започва да ме привлича въпреки волята ми. И аз започвам да се смесвам с купувачите и да усещам желанието да запълня празнотата в куфара си с какво ли не.

    Олантайтамбо е много забавно градче. Близо е до Мачу Пикчу, има много заведения, дори (почти) европейски кафенета, но най-голямата забележителност са изградените от инките тераси и хранителни складове. Започвам да проумявам бавно, че Мачу Пикчу не е нещо уникално. В тази страна има много руини, останали от инките.  Намираме се в Свещена долина, а руините, които виждаме са от XV век, при управлението на Пачакутек – владетел на инките. Олантайтамбо е известен и като Жив град на инките, тъй като там се  пазят някои от традициите и обичаите им. Сградите  са построени от камък и глина.

    Кратка разходка до складовете за храна на около 30-40 мин от центъра на градчето ни ободрява. Вече сме готови да щурмуваме нови пазари и забележителности.

    Следващият ден започва рано с „бегом“ до гарата. Паспортна проверка, проверка на сертификатите и маски . Всяка група има точно определено място във вагона. Забранено е яденето и пиенето във влакчето, за да не се свалят маските, но май това не се спазва много. Служителите на железниците изглеждат много елегантно в рединготите си. На обяд са ги свалили и са останали по красиви жилетки с жълти копчета. Прозорците във вагоните има и на извивките към тавана. Природата влиза отвсякъде, а от време на време на пътниците се съобщава покрай каква забележителност минаваме. Виждаме и началото на „Пътя на инките“, откъдето започва пешеходния маршрут за изкачване на Мачу Пикчу. Движим се по течението на игривата река Урубамба, по която се правят и рафтинги.  Пристигаме на гара Агуас Калиентес.

    Оттук тръгваме пеша за най-важния обект на нашата програма. Нито секунда не съм се колебала трябва ли да измина пътя до Мачу Пикчу пеша. Час и половина е. А аз дори и за 2 часа все ще го превзема. Е… не е толкова лесно. Този път не надморската височина, а  хилядите стъпала до горе изтормозват душата ми. Освен нашата група нагоре ме настигат само две двойки младежи. Насреща се движат повечко хора. Най-после съм пред входа на това чудо. Тълпят се стотици туристи, изсипвани от автобуси. Забранено е използването на щеки, големи раници, чадъри, високи токчета, огнестрелно и хладно оръжие, танците…може би има още. Задължени сме да сме на разстояние и да бъдем с маски. Маските бързо отпадат….

    Ето го комплекса. Според Карлос трябва да се качим на най-високото място, за да го видим в целия му блясък. Добре. Тръгваме по нагрятата от слънцето каменна алея и когато сме на върха започвам да дишам като Дарт Вейдър. Това събира няколко охранители около мен, но бързо ми минава. И вече мога да се огледам. Намираме се на голяма тераса, по която се разхождат туристи и лàми. Не можем да се застояваме дълго в края на терасата, пред изумителната гледка на руините на „Изгубения град“, защото всеки иска да се снима точно там. А охраната следи и за това. Осъзнавам няколко неща – за нас българите нищо не е толкова древно, колкото си го мислят някои народи. Инките не са древна цивилизация, след като са живели и строили по тези места преди има-няма 7 века. Когато България е била завладяна от Османската империя преди горе-долу толкова време – по нашите земи отдавна се е знаело какво е колело и са се ползвали железни уреди, имало е ковачи. Инките не са познавали колелото, а камъните са били обработвани с други камъни.

    Едно от съоръженията, които Карлос ни посочва с гордост е „обсерваторията“ или Храма на слънцето. На фона на правоъгълните руини, тя се забелязва защото е с формата на полукръг. Има два отвора, през които минават слънчевите лъчи на 22 юни и на 22 декември. Т.е. инките са имали известни астрономически познания. Траките са били наясно с това поне 15 века по-рано. Но както отбеляза един от групата: „Перуанците това не ги интересува, защото те продават своята история“.

    Мачу Пикчу е построен точно тук,  защото има вода и достатъчно материал за изграждането на сградите. Но изумителна е природата наоколо – високи, стръмни върхове, обрасли в зеленина – намираме се в началото на джунглата. Профилът на планините напомнят профила на индианец. Върхът, който се явява неговият нос е достъпен, но не влиза в билета за нашата обиколка. Впечатляващо е и решението за укрепване на върха – оформянето на терасите, които са били и препятствие, и място за отглеждане на различни селскостопански култури. Седя срещу сградите, полепнали на хълма и разбирам как на някого може да му хрумне да прави подпорна стена, в която има стаи за гости. След задължителната фото сесия слизаме към същинския град. Или може би ритуален център. Защото простолюдието не е влизало там. Там са били само шаманите и първенците. В града има руини на 140 сгради, каменни стълбища, 16 фонтана или по-скоро водна каскада, вижда се и каналът, по-който е довеждана водата. Намираме се на мястото за жертвоприношения, следва храмът на великия жрец, после минаваме и покрай кондора – това е барелеф, а скалите около него са като крилете на птицата, има стълби, слизащи под земята – според обяснението кондорът е отнасял душите на умрелите в подземното царство. Интересно е, че на няколко места видях табела да не се оставят монети. Но имаше оставени листа от кока, а Карлос разработи цял ритуал как да благодарим на боговете, че са ни допуснали тук. Аз благодаря на Кирил…

    Имам още една изпълнена мечта. Изпари се трепетът, няма го страхопочитанието към неизвестното и за пръв път усещам умората от пътешествието. Мечтата „Мачу Пикчу“ изпревари мечтата „Париж“. Чудя се с какво още може да ме изненада Перу? Завръщаме се в Оланатайтамбо и откриваме едно тихо и празно градче – няма ги туристите, ресторантите са празни… Може би всички са се отправили към Куско, където на  другия ден е Празникът на слънцето. Дръж се Куско, идваме и ние, утре рано.

    Е, да де, ама се оказва, че не е достатъчно рано. Центърът на града е пълен с хора. До хотела ни не може да се влезе с буса. Обикаляме дълго, за да се приближим максимално. Стоварват ни с куфарите и раниците на едно кръстовище и по калдъръма се придвижваме към заветното място за нощувки. Няма и 200 м. Ако бях в Париж… И хоп – още една изненада. До входа се стига по стъпала – уличката е в ремонт. Стаите не са готови, оставяме багажа и се отправяме към плацдарма. Там яйце да хвърлиш, няма къде да падне. Първата част от празника е към края. Сега народът се отправя към археологическите разкопки на върха над града. Там ще се разиграе ритуалът по посрещане на слънцето. Вървим нагоре, нагоре, нагоре. Настигат ни хора, не, не – поток, река от хора, при това пълноводна. Минаваме границата от 4000 м н.м.в. И аз почти припадам от недостиг на въздух и от лудостта около мен. Притичват ми се на помощ хòра, помагат ми с кока-фъшкала, дори викат лекар, когото така и не дочаквам. Хълмът над оформената сцена е гъмжило. Спускаме се към отсрещната страна. И тя се пълни. Полицията плътно загражда мястото. Билетите за седящите места са 100 долара. Не ми минава през ума, че може да си купя билет. После – съжалявам. Видимост – няма. Решаваме да си тръгнем и се оказва, че движението е еднопосочно. Не можем да се върнем оттам, откъдето сме дошли. Трябва да преминем през всички панаирджийски сергии. Не знам откъде се е взел всичкият този народ. На първомайския панаир със сигурност има по-малко хора. Бих казала хиляда пъти по-малко. Спускаме се към града с надеждата, че сега ще е свободен за туристи. Заставаме на площадка, за да го видим от високо. Хора, къщи, салтанати… е, в перуански стил, с намеса на готическа архитектура. Красиво е с тесните и стръмни улички. 

    Най-после можем да се настаним в стаята и…оказва се, че няма асансьор. Стаите нямат и прозорци, но пък имаме телевизор.  Притърча персонала, за да въздигне куфарите ми до първия етаж.

    Следва разходка по улиците на Куско. Градът е като един огромен пазар. Пъстри плетива са превзели тротоарите. Покривки, шалове, кукли, накити…Цяло Перу е като огромен пазар. Когато веднъж сутрини се разхождах в търсене на кафене, открих, че първи излизат на работа плетачките на шапки. Всяка заема своето място, разстила стоката си, хваща куките и започва да плете. Да се чудиш кой купува всичко това. Всички знаем за пазарния принцип – ясно е, че има кой.

    Пред величествената катедрала има паметник. Около него се тълпи народ. Хора с жълти жилетки веднага се набиват в очи. По надписа на гърбовете им става ясно, че са фотографи. Десетки искат да се снимат на това място. Не станах свидетел на скандал за ред. Като цяло перуанците са доста приветливи, не са агресивни. В края на ограждението фотографите разпечатват снимките. Отнема минути.

    Чуват се залпове. Оказва се заря. Още е светло и фишеците са почти незабележими. Приближава шествие. Група юноши носят конструкция, с която прогонват любопитните от улицата. Хората се трупват по тротоара. След децата са мъжете, които носят на носилка огромна кукла на техен светец. Всичко това е под звуците на оркестър. Множеството е въодушевено.

    Влизам в близките магазинчета. Те са два вида – евтини със сувенири и много, ама много скъпи с качествена стока, често от вълна от алпака или лама.

    Вечерта отново доставяме радост на сетивата си в поредния ресторант с класическо местно меню.

    Почти съм се отказала да отида до „черешката на тортата“ – последната точка от нашата програма – планината Рейнбоу.  След проведен телефонен разговор с Кирил се чувствам способна да превзема целия свят – не мога да пропусна и решавам, че ще направя всичко възможно да достигна Планината дъга.

    Тръгваме рано сутринта – в 4 часа. Уважавам гидове, които карат групите си да тръгнат толкова рано. По-късно разбираме защо точно така е трябвало да постъпим. След попътна закуска на бюфет вече сме горе – в началото на пътеката към това чудо. Трябва да изминем почти два километра. След това има две големи изкачвания. Полегатата част може да бъде измината с катър – изобщо не се колебая – това е моят транспорт. А Карлос ме убеждава, че дори и да не извървя последния етап – пак си заслужава да стигна в подножието на „дъгата“. Тръгвам. Водач ми е жена на име Аугуста. Изглежда много стара и немощна, но по пътя подтичва и непрекъснато придърпва горкото животно. Стигаме до „обръщалото“ и честно казано предстоящият път ми изглежда невъзможен за изминаване. Но вече виждам многоцветния хълм. В подножието му съм и любопитството ме дърпа към точката за наблюдение. Тръгвам. По-голямата част от групата е далече зад мен и вървя бавно, с мое темпо, без да ускорявам дишането. Достигам до малка седловина. Оттук остават само десетина – петнайсет минути ходене, но е много, много стръмно. Пазарът е „отворил“. Има жени, мъже, бебета, лами, украсени с пискюли и готови за снимки. Планината е зад тях като шарена черга. Рейнбоу е сравнително наскоро открита забележителност – през 2013 г. Появява се когато покриващият я лед се разтопява, попива в слоевете минерали и се е получило това, което виждаме.

    Взимам въздух и започвам да броя стъпала и крачки. 50…30…30…20… Започват да ме настигат хора от моята група, виждам европейци, тежко дишащи, прииждат хора, но остава малко. На всяко спиране хвърлям поглед към Планината на цветовете и това ми дава „кислород“. Горе съм. Намирам се на природна площадка. Видимостта е 360° и Рейнбоу не е единствената гледка, която те усмихва. Но това, което ме кара да гледам света със самочувствието на покорител, е табелата, на която пише, че съм на 5036 м н.м.в. Групата е на върха и Карлос ни посочва мястото, на което се прави „задължителната“ снимка. Планина,  в характерен за индианците десен, и всеки един от нас застанал в любима поза. Вдигам ръце като покорител, но знам, че всъщност природата ме е покорила.

    На върха вече има „митинг“. Тръгваме да слизаме и срещу нас се задава манифестация. Част от групата решава да прояви любопитство и да се изкачи до отсрещните върхове, за да надникнат към скритата от погледите ни долина. И ето ти пречка: в подстъпа стоят двама местни и не пускат да преминеш, ако не си платиш  такса. Любопитна подробност е, че пътеките са разпределени между съседните населени места. Всяко от тях си иска своя данък. След бурни преговори таксата е намалена до възможна за плащане и най-смелите, подготвени и бързи, ни носят снимки от прекрасни пейзажи.

    Край! Пътешествието ни в един непознат свят свършва. Привечер е полетът ни със самолет до Лима.

    На летището сме 3 часа преди обявеното за излитане време. Претърсва се куфара на всеки пътник. Какво точно очакват да намерят не ни става ясно. Но всички са смутени от огромните пакети с мръсни дрехи. Не се стига до там. Някои дори имаме късмета, да ни прегледат багажа „формално“. Преминаваме през контрола. И сме във фоайето на летището. Нито един павилион за храна и само вединг машини за вода и чипс. Работят с монети, а ние нямаме. Или с карти, но различни от нашите. Заради ковид храненето и пиенето са нежелателни. Едвам дочаквам да се качим в самолета. И си купувам най-скъпата вода на света – 6 лв. за половин литър. Здраве да е!

    Лима ни посреща. Настаняваме се в хотела. За трети път сме в града, но този път виждаме нещо много, много различно. Кварталът е чист, с красиви сгради – Мирафльорес. Факт е, че тук са настанени посолствата на няколко държави. 200 м разходка и Пасификът е пред мен. За да стигна до брега трябва да сляза 3 аутобана надолу. Но гледката към водната шир е прекрасна. Паркът, в който се разхождам е пълен със спортисти, кучета и туристи. По-късно, вечерта, виждаме възрастни, които просто танцуват…

    По-късно цялата група се спуска до океана. Имаме близка среща със сърфистите. Потапяме крачета във водата. След дълга разходка по брега попадаме в съседния квартал – Баранко. Тук нещата изглеждат още по-различно и няма как да е иначе – това е артистичният квартал на Лима. Рибният ресторант, който ни препоръчват, не ни изненадва с нищо – толкова е вкусно, колкото на почти всички места. Поръчваме познати и непознати „заглавия“ от менюто, а всяка порция пристига все едно, че ще участва в кулинарна изложба. След всички перуански ресторанти, след вечерна разходка, влизаме на „инспекция“ в колумбийски ресторант. Настроението е бойно, всички усещаме сладостта на това да се завърнем. Само още няколко часа сън. Но преди това – малко бар, забавление и към хотела…Трудно е да обясниш – искаш и не искаш да свършва, искаш и не искаш да останеш в този свят, бързаш и не бързаш да се прибереш.

    Последния ден от екскурзията отделяме за историческия център на Лима. И чудо – слънцето успява да пробие през мъглата. Прекрасно е да видиш целия град усмихнат. Попадаме на смяната на караула пред президентския дворец. Военният оркестър се строява близо до оградата. Музикантите вадят ноти и ние чакаме с удивление да чуем коя мелодия не познават толкова добре. Прозвучава поп музика, която почти ни кара да подскачаме и танцуваме. И понеже не може всичко да е на 100 % добре, центърът се оказва с доста разкопани улици в ремонт. И все пак получаваме представа за това как изглежда центърът на перуанската столица.

    Бързаме за обяд, а след това последните свободни места в куфарите запълвам с екзотични плодове – черимоя, гренадия, маракуя, карамбола, пепино… Не взимам манго, макар да ме убеждават, че е много по-вкусно от това, което е по българските магазини. Все пак  манго сме виждали. Куфарът ми вече надхвърля едни 24 кг и се принуждавам да даря 2 кенчета перуанска бира на колегите от групата. Летим към летището. Там правя последната покупка – чай от кока – запечатана кутия, с надеждата, че няма да я измъкнат от ръчния ми багаж на Париж. Подаръкът е специално за човека, който ни направи страхотни бандани на всички от групата, с имената ни, за спомен от Перу 2022.

    После пътят е познат – Париж – София и у дома. На другия ден разбирам, че пренасянето на екзотични плодове е точно толкова забранено, колкото и листата от кока. Е, значи съм се минала – можело е да донеса повече кока ;).

    Така завършва моето приключение, но накрая се чувствам длъжна да направя две уточнения:

    1. Помощта от Кирил далеч не е само финансова  - можеше да имам цялата сума и да направя…ремонт на коридора (например)
    2. Кока е растение, което съдържа кокаин, но не е наркотик. В Андите се използва за лечение на десетки болести, а от туристите най-вече за тонизиране и преодоляване на височинната болест.

    Теодора Кирякова

    Източник: Parvomai.NET

    Видеа по темата

    Facebook коментари

    Последни новини