Да не започвам твърде отдалече, но първото предизвикателство да стигна до Мачу Пикчу дойде от книжката „Всяка добра жена заслужава да има любовник“. Без да ме е разтърсил сериозно сюжетът, ми стана интересно, че до този голям туристически обект има пътека, която героините преминават за няколко дни, с преспиване на палатка. Следващият импулс получих чисто „фразеологично“. След като се качихме на Пунта Пеня и синът на мои приятели обяви, че всичко останало е „пунта Мара“, беше съвсем естествено „да пожелая“ и Мачу Пикчу. Тогава си спомних и за филма „Заветът на Инката“ и се появи поредица от обстоятелства, в които влизаше и това, че „Алекстрек“ организира първото си пътуване до Перу. Това избистри желанието ми да отида от другата страна на Земята. За реализирането му най-голям принос има съпругът ми Кирил, който прие образа на Дядо Коледа и заби последния лев в това начинание на връх Рождество.

Лятото е сезон за пътешествия. Дори и до дестинации, където през това време е зима. Като Перу!

18 дена в Перу трудно се събират на 2-3 страници. На мен ми трябваха 13. Затова разделям разказа си на няколко части и ще започна с първата, която озаглавявам  „Да спиш под звездите в Кордилера Бланка“. Очаквайте другите, в хронологичен ред. А сега поставям началото:

6 месеца и половина след Коледа се явявам на Терминал 2 с позволените от авиокомпанията ръчен куфар и багаж до 23 кг. Килограмите не само че не са надхвърлени, но мога да събера и багажа на нашата ръководителка Петя, която явно знае добре от какво има нужда и е опаковала нещата си в един средно голям куфар. А аз…е, това как пренасям обемистия си багаж също ще стане част от разказа ми.

В самолета сме. Летим за Париж и вместо разписаните  65 мин. за прехвърляне на самолета до Лима ни остават 55…50.. все по-малко и … старт: летим по „Шарл де Гол“, а клипа от маратонското ни бягане изпращам гордо на Илияна Иванова, защото тя ми беше съидейник и треньор в подготовката за Перу. Е… после научавам, че в групата имаме две бегачки на дълги разстояния, а всички останали са с много по-добра подготовка от мен. Но това не помогна на някои от тях, защото 12 часа по-късно аз получавам големия си куфар, а двама от нашите разбират, че трябва да се справят в планината с това, което имат в ръчния си багаж.

Денят си отива, а ние се настаняваме в хотела. Късно е и няма къде да обменим пари. Нищо – ще го направим на другия ден. В хотелския ресторант ни приемат кредитните карти. И плащаме с удоволствие – севиче и супа криойа (криола). И двете са типични перуански ястия. Севичето е нещо като салата с риба, която е маринована сурова в сок от лайм. Супата е с мноооого фиде и яйце,  пържено на око. Вкусно е. През следващите дни ще разберем защо перуанската кухня е обявена за една от трите най-търсени кухни след френската и китайската. Съботата е пред нас.

супа криойа (криола)

.

Рано сутринта ресторантът ни „отваря очите“. Не, не с кафе. Там кафето не е хубаво. „Черното злато“ се изнася необработено към Европа и в Централна Америка остава само нискокачествено зърно. Но закуската е богата, каквато никъде другаде не ни сервират, с много плодове. Някои от плодовете са екзотични за нас. Папаята не ни впечатлява, но всички харесваме гренадията.

Отправяме се към автогарата, взимаме автобус и през прозореца се запознаваме със столицата на Перу. Не е особено приветлива – мъглива е, а и студена. Но какво да се прави – зима е. Не е като нашата зима, но все пак – по това време на годината е такава. Забързани хора по улиците; нещастни, линеещи дръвчета по тротоарите; разхвърляни торбички, подмятани от вятъра… Хълмове обсипани с къщурки – пъстри, но някак тъжни. Водачката разказва, че в някои от тях дори нямат канализация и водопровод. Лима е една от най-безводните столици в света.

Мъгла над Лима

Пътуваме към Уарас. По разписание – 9 часа път. В действителност малко повече от 11. Отначало е пустиня. А после започват да се редят полета със захарна тръстика. Тук-таме се появяват селища. Виждаме и огромни площи на които се сушат чушки и царевица.

Пътят е хубав, макар и с много завои. Е… не навсякъде. Има места и със пропаднала настилка. Вече сме в Уарас, но касите за смяна на валута са затворени. А утре е неделя. Няма и да работят. Какво ще правим? Ами плащаме с кредитни карти. А вечерята е … перуанска: риба на пара в листо от някакво дърво подобно на палма и невероятно вкусно и сочно телешко със зеленчуци. Но стига с тази храна. Предстои първото приключение.

Роджър е гидът ни в околностите на Уарас. Околности… колко да са околности? Пътуваме 3 часа до първата ни пътека. Разбира се, разделяме пътя с почивка в малко градче и се натъкваме на нещо уникално – сладолед с вкус на кока, на бира, на всякакви плодове. Пълно е с туристи и много живот. Всички избираме коката – екзотика!

Забравих да спомена, че Уарас е на 3052 м н.м.в. А пътеката до гледката към езерото Парон ще ни изведен на 4200 м. Започва адаптацията ни към височините. Намирам се на надморска височина, на каквато никога не съм била. Предупреждават ни, че движенията ни не трябва да са резки. Трябва да вървим бавно и да се опитваме да не се задъхваме. Отначало се чувствам като робот. После се чувствам като тежест на цялата група. Почти всички са пред мен, но се справям. За разлика от другите не харесах листата от кока и така и не повярвах, че дъвченето на тази „шума“ може да ме тонизира. Но поне нямам характерните за височинната болест симптоми – не ме боли глава, не ми се гади и не съм замаяна. Освен от красота. Езерото Парон е вълшебно, приказно…или просто – забележително. То е една от перлите на Кордилера Бланка. Заобиколено е от снежни върхове. Водата му е тюркоазено синя. Намира се в националния парк „Уаскаран“, по името на най-високия връх.

Над езерото Парон

Завръщаме се в хотела в Уарас. И за пръв и единствен път в Перу опитвам храна, която не ми допада – куи – печено морско свинче. Дали не беше добре приготвено или това е непоносимо за моето съзнание – не знам.

Следва най-голямото приключение.

Два дни в планината, на палатки, на височина от 4 400 м – ето затова избрах „Алекстрек“. Всичко започва много добре – отбиваме се до пазара в попътно градче. Накупуваме най-различни плодове. Опитвам да купя и бутилка вино, което се оказва трудна задача. Няма, няма… пак няма… купуваме и се оказва … писко. Дори не знаех, че перуанската ракия се казва писко. Мисля си – гледай ти – кръстили са си най-високия връх на алкохолна напитка. Все едно гърците да кръстят Митикас – Узо или ние Мусала да я наричаме Ракия. Оказа се, че легендата е друга. Просто едни от първите, изкачили Писко, решили да се почерпят с перуанска ракия и след време името се наложило на алкохола . Сега освен, че можеш да изкачиш Писко, можеш и да изпиеш едно писко. По-късно някои от групата откриха и насладата от коктейла Писко сауер.

Та както и да е – пазар – голям, пъстър, търговците белят картофи и ги продават готови за пържене. А картофи да искаш – десетки видове. И пак бързаме да се качим в автобуса. После спираме на прекрасно място. Носачите ни – разтоварват саковете. Вадят маси, столове, посуда. Ще ядем сред природата. Спрели сме до Женското езеро. По-нататък е и Mъжкото. Легендата разказва за двама млади и влюбени, на които не им разрешили да се оженят. А от тях останали като следи тези езера.

Събират всичко, тръгваме и вече сме на изходния пункт за езеро „69“. Номерът е случаен. Просто картографирали района, а местата нямали имена. Така езерото записали под номер 69. Така и останало. Според някои това е най-красивото езеро в района. И аз съм склонна да им вярвам, но все пак Парон остана в сърцето ми. Пътеката тръгва от къмпинг. Голяма табела ни уведомява, че до 16 часа туристите трябва да напуснат парка. Освен такива като нас, които с разрешение ще преспят в него.

И така – вече сме на път. Половината група „търчи“ напред. Роджър е изключително търпелив, но взима бутилката ми с вода и е категоричен, че той ще я носи, за да не ми тежи. Това води до момента, когато с моя развален английски казвам: „Роджър, уотър, плийз“. И така няколко пъти. А той се смее : „Ай ем Роджър Уотърс“. Трябваха ми 20 мин., за да се сетя кой беше Роджър Уотърс, но се сетих. Все пак присъствах лично на концерта му в София.

Ай ем и Роджър Уотърс

Стигаме до лагера. Палатките са разпънати. В кухнята ври супа. Имаме си и столова. Романтика. И тоалетната е готова. След малко слънцето се скрива. Става тъмно, но „звезди обсипват свода небесен“. Ражда се мисълта, че сме в многозвезден хотел. Роджър ни задава въпроси, подбрани с журналистически усет. Кара ни да оценим трудността на пътеката и да споделим колко сме доволни. А аз раждам бисер: „Някой ще каже, че съм луда – да дам толкова пари, за да ходя по тези баири!“. А по-късно споделям и това: „Ако искаш да убиеш жена си и тя да умре с кеф – прати я на тази екскурзия“. Никой не вижда, но знам, че само един поглед към гиганта Чакрарухи и сълзите вече са в края на очите ми. Измъчих се докато стигна до тези 4400 м н.м.в., но толкова е красиво… и знаеш, че тази красота няма как да я видиш по друг начин. Тук си като в котел заобиколен от остри зъбери и 6-хилядници с незапомнящи се имена, но знаеш, че имената са без значение. Смисълът е само в това, което виждат очите ти и чувства сърцето (за да не влизам в пълно противоречие с Малкия принц). А иначе имената на върховете са написани в програмата на екскурзията, но как да ги запомниш  Артесонраху, Чакрараху, Уяндой, Чопикалки,  Уаскаран, Китараху, Санта Круз. Любопитно е да спомена, че Артесонраху е върхът, който познаваме от емблемата на филмовото студио „Парамаунт пикчър“.

Лагер под звездите

Нощта я избутваме някак си. Студено е, но с достатъчно дрехи на гърба и завити като пашкули в чувалите, студът не е големият проблем. Ние още не сме се адаптирали съвсем към местното време. Да се спи на земята не е най-удобното нещо. А височинната болест  винаги виси над нас като дамоклиев меч. С радост установявам, че е време за ставане, измъквам се от „хралупата“ и ни посреща поредното кулинарно чудо – палачинки, разни сладкà, нещо като течен „карамел-му“. С чай от кока. Стягаме се и сме готови за път. Ще го видим най-после и него – езерото 69 или както тук го наричат – Лагуна 69.

До там пак стигам в последните редици. Но съм там и се снимам до табелата 4600 м н.м.в. Ако не си се снимал – все едно, че ни си бил. Но по-изумителното е самото езеро. Не мога да го опиша. Заобиколено е от планинските си стражи, които се отразяват в тюркоазеното му огледало. Има нещо, което ми напомня за Окото на Рила и се чудя какво е. А да – и двете са красиви. И над двете виси преспа сняг през юни. Но от Чакрараху се спускат и лавини. Прекрасно е. От езерото може да се продължи към базовия лагер за Писко. Предпочитам да не го правя. Аз и още трима човека слизаме до нашия си лагер. Оттам продължаваме към изхода на парка. Вървим и този път истински се наслаждавам на водопадите, които се спускат по реката, която идва от езеро 69.

След като отново сме в Уарас, започваме да мислим за последния голям преход. Той ще ни отведе до ледника Пастрорухи – най-големият тропически ледник, който вече се топи. Самите ние наблюдаваме пукнатината в неговата крайна част и е ясно, че скоро ще се смали.

Ранно ставане и имаме традиционната за хотела закуска: яйце – бъркано или на око по избор, хляб, масло и конфитюр. Всички избираме сок от ананас пред сок от папая и сме готови. Нямаме истинско кафе, но аз май вече съм свикнала с това, че няма да пия скоро такова нещо. Тръгваме на пътешествие – последен лъч от високопланинското ни приключение в Кордилера бланка. Спираме на няколко места. Едно многоцветно езеро – резултат от различната дълбочина и флората. Следва едно от малкото места в света, на които може да се види пуя. Тя е от семейството на ананасите. Пуите 30-40 години растат като храст, а след това от тях изниква дръвче. Обикновено е с бели и зелени цветове. Но ние не ги виждаме – след урагана Ниньо – всичко е почерняло.

Вече сме на пътеката за ледника. Мястото е интересно не само заради гледката. Там е зона, в която има много отпечатъци. Историята на развитието на видовете е разказана с фосили. Отпечатани са така ясно, както ясно са написани имената на много туристи. Включително и на една Теодора. На мен ми е много зле. Макар да изминах по-голямата част от пътя с катър, последните метри ми идват тежки. 5000 м н.м.в. не са шега. Напротив – този път наистина нямам сили да стигна до края, но минавам най-високата точка. Разглеждам околността и сега вече мога да се връщам.  Поредната изумителна гледка – езеро във формата на сърце и огромен ледник. Планините вече са се сраснали с моето съзнание. Бих се учудила само, ако ги няма.

Тръгвам пеша по алеята, спирам от време на време. Разглеждам пейзажа и почивайки се наслаждавам. Настига ме жена, която ломоти на местния език, вади флакон и ми обяснява с думи и жестове, че ще ми напръска дланите, а аз трябва да ги разтрия и да поема аромата. Почти я разбирам, но пропускам онази част с разтриването. Подушвам ръцете си и острата миризма на кока се забива в носа ми. От това ми се повдига, замаяна съм, оставам на място. След малко ме настига мъж. Той вади флакон и „заплашително“ го насочва към ръцете ми. Спирам го с жест и му давам да разбере, че съм ароматизирана. Подминава ме, а аз вече разбирам, че това наистина освежава. Започвам по-смело да слизам надолу, докато се тръшвам на седалката в автобуса.

На другата сутрин търсим къде да пием кафе. Предлагат едно кафене наблизо – само на 300 м, а аз питам с „измъчен“ глас: „А на каква височина?!?“

Теодора Кирякова