„Всички ще бъдат забравени и всичко ще бъде забравено. А освен това, за още по-голямо успокоение, Човечеството рано или късно ще загине.“ (Георги Данаилов)
Обществото ни се блъска в безпосочност, която откроява всяко предходно и следващо решение. Принципните ни позиции са в особена свързаност с безпринципно поведение. Това повторение на създадена идиличност се повтаря с такава многократност, че чак се простря в един човешки живот. Намирайки във времето и пространството определена пътност, се самозалъгваме в нейната правилност и започваме да я преследваме. В нейната постижимост установяваме, че не ни е донесла нищо добро, а само мъка и препятственост.
Споделянето на нещо ново и промяната са обичайна илюстрация на всяка предходна и следваща ситуация, в която трябва да намираме най-удачната перспектива да продължим. Обичайната символика днес е присъща за времето, в което споделяме своето очакване.
Най-неприятното от всичко това, което ще се случи, е неговата предвидимост – очаквания, мисли, чувства и въжделения, а реалността – непроменено неприемлива. Нашата вътрешна чувствителност е установила отдавна тази неспособност за измъкване от кишата, но не може да установи реалната възможност как да продължат нещата напред с определена положителност. Това е най-страшната присъда за несбъднатостта на иначе справедливите и добри очаквания.
Елитите са обявили своята безсмъртност и не смятат, че трябва да свършат народната работа, защото тя не им е по вкуса, а по изгода. Всичко е в някаква примамлива последователност от абсурд, с която вече сме привикнали. Всяка друга реалност свързваме с измамна лудост, която ще ни споходи.
„Знам, че Смъртта е ваятелят на нашия живот. Без нея нямаше да има радост, стремежи, любов. Нямаше да има и изкуство. Знам, че за да вършиш добро, няма нужда от бог, няма нужда от живот след смъртта, няма нужда от смисъл на съществуването. И всеки, който с усилията си намалява страданието на този свят, върши добро. Всеки, който спасява едно болно дете, едно ранено животно, едно креещо дърво, върши добро. А това, което не знам, си остава цяла вселена.“ (Георги Данаилов, из интервю за „Нова ТВ“ през 2016 г. по случай 80-годишнината му)
Житейската ни битност обуздава страстите, опитомява налудните пориви и се опитва да успокои болката.
„Това, което обединява тълпата, най-често е омразата. Види ли човек големи тълпи, изпълнени с ненавист, трябва да знае, че просвещението е убягнало на тези хора или те просто са го забравили и изоставили. Просветеният човек не мрази, той разбира и остава сам. Засега!“ (Георги Данаилов, из „Всичко ново е под слънцето“).
Засега сме потънали в самотност, която блуждае в пространството и времето. Ще дочака ли забрава омразата и ненавистта, е време да се разбере…
проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ
