Десет години след подписването на споразумението между ЕС и Турция, то остава един от най-важните – и най-оспорвани – инструменти на европейската миграционна политика. На 18 март 2016 г., в разгара на бежанската криза, европейските лидери – водени от германския канцлер Ангела Меркел – и турският президент Реджеп Тайип Ердоган постигат договорка, която променя правилата на играта. Под силен политически натиск и страх от неконтролируем миграционен натиск, ЕС търси бързо решение за ограничаване на потока по егейския маршрут.

В основата на споразумението стои проста, но радикална формула: всички нелегални мигранти, пристигащи на гръцките острови от Турция, да бъдат връщани обратно. В замяна ЕС се ангажира да приема сирийски бежанци по легални канали – т.нар. механизъм 1:1, който трябва да внесе ред в иначе хаотичния процес, пише Berliner Zeitung.

Сделката има и ясна финансова и политическа цена. Брюксел обещава първоначално три, а по-късно шест милиарда евро за подпомагане на бежанците в Турция. Към това се добавят и политически ангажименти – ускоряване на преговорите за присъединяване на Анкара към ЕС и перспектива за безвизово пътуване за турските граждани.

Ефектът върху миграционния натиск е видим. Още през 2016 г. броят на пристигащите в Гърция рязко намалява и остава относително нисък през следващите години. Част от анализаторите обаче отбелязват, че спадът е започнал още преди подписването на споразумението, заради затварянето на балканския маршрут и вече намаляващия поток от Сирия.

На практика, механизмът за връщане се оказва ограничен. Между 2016 и 2020 г. от гръцките острови в Турция са върнати едва около 2700 души – далеч под първоначалните очаквания. За сметка на това програмата за легално презаселване се оказва по-работеща: до 2026 г. близо 45 900 сирийци са приети в ЕС по схемата 1:1, като Германия поема най-големия дял.

Най-сериозните спорове обаче са свързани не с ефективността, а с цената в политически и морален план.

Неправителствени организации обвиняват ЕС, че е „изнесъл“ отговорността си към трета страна и е заложил на сътрудничество с правителство, обвинявано в нарушения на човешките права.

От Medico International определят споразумението като повратен момент, който отваря пътя към по-рестриктивна и дори „авторитарна“ миграционна политика в Европа. Според тях ЕС на практика си е „купил“ защита от миграционния натиск, като е отслабил собствените си стандарти за защита на бежанците.

От другата страна стои аргументът на реалполитиката. Поддръжниците на сделката посочват, че през 2016 г. Европа е била изправена пред сериозна криза – с натиск върху границите, разклащане на вътрешното единство и възход на антимиграционни политически сили. В този контекст споразумението с Турция се разглежда като единствения работещ компромис.

Десет години по-късно въпросът остава без еднозначен отговор: дали сделката е необходим инструмент за стабилност, или началото на политика, която постепенно променя ценностите на Европейския съюз.