В България днес е по-лесно, по-бързо и парадоксално по-евтино да изхвърлиш тон строителен отпадък в първото планинско дере, отколкото да го занесеш до легално депо.  Проблемът отдавна не е епизодичен – той е епидемичен. От покрайнините на големите градове до най-скритите кътчета на Стара планина и Родопите, страната ни е осеяна с хиляди нелегални депа, които функционират под мълчаливото съгласие на държавата и местната власт. Това е война, която водим сами срещу себе си: строим модерни домове, докато разрушаваме единствената среда, която ни поддържа живи.

В тази статия ще се опитаме да потърсим отговора на въпроса: защо в България законът винаги отстъпва пред удобството на „изсипания камион“ и колко всъщност ни струва това „безплатно“ унищожение на природата?

Архитектурата на беззаконието: Строителният „черен пазар“

Най-големият генератор на незаконни депа в България не са пластмасовите бутилки от пикник, а строителният отпадък. В условията на безпрецедентен строителен бум, управлението на остатъчните материали е оставено в ръцете на „сивия сектор“.

За да изхвърли законно един тон строителен отпадък на специализирано депо, една фирма трябва да плати такса (между 15 и 35 лв.) и да покрие транспортни разходи до често отдалечени обекти. В стремежа за максимална печалба, малките и средни изпълнители масово избират „третия път“ – най-близкото дере, изоставена кариера или крайречен имот.

Парадоксът е, че гражданите плащат два пъти. Веднъж на фирмата, която „извозва“ боклука им, и втори път чрез общинските бюджети, от които се отделят милиони левове годишно за „аварийно почистване“ на тези същи депа. В София и периферията сумите за почистване на незаконни сметища растат ежегодно, но ефектът е нулев, защото механизмът на самото нарушение остава ненаказан.

Бистрица, Панчарево и Бояна са „лабораторен пример“ за това как социалният статус не гарантира екологична култура. В тези райони инфраструктурата на сметосъбирането е проектирана за малки планински села, докато реалното потребление и строителство отговарят на интензивно градско ядро.

В много от тези села липсват регламентирани места за едрогабаритни отпадъци (стари мебели, дограми, техника). Когато един „нормален“ човек няма лесен и законен начин да се отърве от стария си диван, той често прибягва до услугите на нерегламентирани превозвачи, които го изсипват в гората.

Незаконното сметище има и психологически модел. Първият изхвърлен чувал „легитимира“ мястото. В рамките на месец една поляна се превръща в депо, защото общото чувство за безнаказаност и липсата на камери в гористите местности създават илюзията за „ничия земя“.

Числата, които официалните доклади спестяват

България е сред водещите в ЕС по депониране (заравяне) на отпадъци, вместо по тяхното оползотворяване. Докато в Австрия или Германия под 5% от боклука отива в депа, у нас този процент надхвърля 60-70%.

Официалните данни за 400-450 кг боклук на човек на година често обхващат само това, което влиза в камионите. Никой не може да изчисли точно колко тона бетон, пластмаса и текстил лежат по поречието на Искър, Марица и Струма.

Речните басейни у нас функционират като естествена транспортна лента. Изхвърленото в малкото дере в подножието на планината, при първия дъжд се озовава в язовирните стени, отравяйки подпочвените води и екосистемите по целия път.

Митът за разделното събиране

Една от най-големите пречки пред промяната в обществото е широко разпространената теза, че „всичко отива на едно място“. Това е удобна лъжа, която оправдава мързела.

В България организациите за разделно събиране са частни субекти, за които пластмасата, хартията и стъклото са стока. Те нямат икономически интерес да смесват чистия, сепариран отпадък с общия битов боклук, който е замърсен и негоден за продажба.

Проблемът е, че ако в контейнера за пластмаса се изхвърли хранителен отпадък, цялата партида се замърсява и наистина се пренасочва към депото за общ боклук. Така недоверието на хората се превръща в „самосбъдващо се пророчество“.

Къде са черните точки?

Проблемът е „епидемичен“ в:

* Периферията на големите градове: Където контролът отслабва, а строителството е най-активно.

* Ромските квартали: Където често изобщо липсва сметоизвозване, а отпадъците се използват за горене или се трупат в огромни незаконни депа в самите селища.

* Поречията на големите реки: Където традицията „водата ще го отнесе“ все още е основен метод за почистване на дворовете в малките населени места.

Световният опит

Докато в България дебатът все още е на ниво „кой трябва да изчисти дерето“, развитите общества отдавна са преместили фокуса върху това боклукът изобщо да не стига до дерето. Примерите от Европа и света показват, че чистотата не е въпрос на манталитет, а на правилно подредени стимули.

Словения (Любляна): Първата столица „Zero Waste“

Любляна е най-близкият до нас пример за светкавична трансформация. Само за десетилетие градът премина от масово депониране към лидерство в рециклирането.

* Механизмът: Въвеждане на подземни контейнери с чип карти в историческия център и индивидуални кофи за всяко домакинство в периферията.

* Урокът за нас: Те преминаха към системата „Плащаш, колкото изхвърляш“. Когато изхвърлянето на смесен боклук стане скъпо, а разделното събиране – безплатно и лесно, незаконните сметища изчезват, защото хората имат икономически интерес да сортират.

Германия и Скандинавия: Системата „Пфанд“ (Deposite System)

В България пластмасовата бутилка в гората е боклук. В Германия тя е валута.

* Механизмът: Всяка пластмасова бутилка или кенче има депозитна стойност (около 0.25 евро). В момента, в който боклукът придобие парична стойност, той спира да съществува като такъв.

* Резултатът: Днес в тези страни е почти невъзможно да откриеш бутилка в реката или парка, защото дори потребителят да я подхвърли, някой друг ще я вземе, за да получи депозита. Това е най-ефективната „самопочистваща се“ система в света.

Швейцария: „Боклучената полиция“ и крайният прагматизъм

Швейцарците са доказали, че дисциплината често изисква малко натиск.

* Механизмът: Гражданите са длъжни да купуват официални, общински торби за боклук, които са скъпи (в цената им е калкулирана таксата смет). Ако изхвърлиш отпадък в обикновена черна торба, рискуваш огромна глоба.

* Контролът: Съществуват инспектори (trash police), които имат право да отварят незаконно изхвърлени торби, за да търсят касови бележки, фактури или писма, по които да идентифицират нарушителя. Социалният натиск е толкова силен, че изхвърлянето на боклук в гората се счита за тежко престъпление срещу общността.

Къде се къса нишката у нас?

Сравнявайки Бистрица с Любляна или Цюрих, става ясно, че българският проблем е в „зоната на ничията отговорност“.

Ако при издаване на разрешение за строеж или ремонт, общината изискваше депозит, който се връща само срещу бележка от легално депо, незаконните сметища по Витошката яка биха намалели драстично за седмици.

В България все още плащаме за боклук на база данъчна оценка на имота – абсурд, при който празен апартамент в центъра плаща повече от къща с 10 наематели в периферията. Това демотивира всяко усилие за разделно събиране.

И докато държавата не започне да използва камери и солени глоби, които действително се събират, деретата ще останат по-привлекателни от легалните сметища.

Незаконните сметища в България са огледало на нашето отношение към общото пространство. Докато такса „смет“ не започне да се плаща на реално количество изхвърлен отпадък, и докато глобите за изсипан камион в гората са по-ниски от печалбата от нарушението, деретата ни ще продължат да се пълнят. Решението не е просто в чистенето, а в затварянето на цикъла: от контрола върху строителните разрешителни до реалното доверие в цветните контейнери.

В противен случай ще останем държавата с най-красивата природа, скрита под най-грозните отпадъци на Европа – място, където модерните пречиствателни станции съжителстват със средновековни навици на изхвърляне.

Констанца Илиева