За кризата на държавността, духовната бедност, отговорността на политиците и интелектуалците и трудния път към промяната**

– Проф. Терзиев, все по-често състоянието на държавата се описва с една дума – „хаос“. Убийства, съмнения за прикриване на престъпления, недоверие в институциите и усещане за безнаказаност. Това ли е хаосът, или става дума за много по-дълбока криза на държавността и обществените отношения?

– Трудно се говори за някаква определена държавност, когато хората в нея се убиват. Това в повечето случаи е следствие на определени натрупвания, които са довели до този резултат. Смисълът на държавата е да защитава обществения интерес и да създава възможно най-добрите условия за живеене. В тази злокобна ситуация имаме нарушено взаимодействие, което е само последица от всичко, което се е случило. Никаква обществена тайна не са нарушените взаимоотношения в тази общност, която ние наричаме държава. Това са определени закономерности, които се случват във взаимодействие, като, за да изясним ситуацията, трябва да потърсим причините за случващото се. И вече тук попадаме в един непрестанен водовъртеж на случващи се неща, които наподобяват или са с типични характеристики на хаос. Нима не е вярно, че именно неправилните решения водят до създаването на такава ситуация. Хаосът според древните гърци стои в основата на всичко. Те си го представяли като мястото между небето и земята, или като вихрушка, бушуващото кълбо от всички стихии. От една страна Хаосът е първичното празно пространство, което след това започва да се изпълва с материя, а от друга е нещо само по себе си живо и пораждащо живота в света, а именно мястото, където са събрани източниците на живот, но не и той самият. В Хаоса всички неща потъват или се разрушават.

Ние сме повече от 40 години в тази междинност на перестройка, промяна или както е удобно да го наричаме. Приемането ни в ЕС и други последващи действия не успя да реши тези натрупани проблеми и не успя да създаде устойчивост на системата, която определяме като държава. Това създава определен прецедент върху определяне на стратегическата рамка, в която се развиваме или бихме искали да го правим. По-простичко казано стратегическите цели уж са постигнати, а реалностите създават друго усещане и представа за това. Затова и българските правителства в последните години падат като есенни круши и не могат да създадат устойчив модел на развитие, защото този модел не е приеман или не е достатъчно добър, за да се реализира. Ето, признаците са налице и са неоспорими, каквото и обяснение да им дадем, то няма да бъде състоятелно. Съвременните политици употребяват в своята лексика твърде голяма оскъдност на познания и професионално отношение към протичащите процеси, което е не само обезпокоително, и твърде притеснително. Имаме открита неспособност за справяне с възникналите трудности, което е породено от много неща, но най-вече от неграмотност за справяне.

Затова и сме привикнали на поведението на Алековия герой, затова са притъпени и инстинктивната ни рефлексност за справяне, затова и поредицата от случващите се събития не поражда особени терзания в обществото. Тези обществени отношения са нарушени толкова отдавна, че промяна на средата е трудна и дори невъзможна. Обикновено надделяват определени обстоятелства и събития, които можем да обобщим като фактори, които влияят на средата. Историческият ни поглед показва определено и силно влияние на външните такива, които са създавали такава ситуация. Трябва да отчетем, че това и сега може да се случи, но може и да не се случи. Според мен ние ще вървим по една друга траектория на без особено силна външна намеса, която ще води до трудни и непрестанни проявления на някакви промени. Грешка след грешка ще се трупа, докато се стигне до някаква приемлива устойчивост. Перспективата не е особено добра, защото това са характеристики на такива по сила и въздействие промени, които преживявахме след 1989 г. Поне днес няма никакви индикации за други обстоятелства и ако трябва да коментираме участниците в този политически процес, той е еднакво неприемлив за всички, но приемлив на само произвелия се елит, който се приема със своята еднозначност да запази властта и управлението в своите ръце. Дори настъпилите в последно време промени нямат характеристиките на промяна, а по-скоро на позициониране на вече съществуващи властови центрове в друга среда. Това не може да произведе качествено различни процеси, защото няма осъществена трансформация и дори наченки на такава.

- ... Като причина за всичко това е изразът: „Няма държава!“ Защо стигнахме дотук, професор Терзиев? В голяма част от коментарите, включително на експерти, се посочват проявленията на този хаос – корупция, икономически и криминални престъпления... Често обяснението се свежда до израза: „Няма държава!“. Защо стигнахме дотук, проф. Терзиев?

– Държавата като субект на управление съществува, но тук по-съществен е въпросът как тя изпълнява своята основна функция като основен институт на политическата система. За първи път понятието за държава въвежда италианският мислител Николо Макиавели в своето съчинение „Владетелят“. Чрез система от държавни органи държавата осъществява управлението на обществото и обществените отношения. Дълбоките причини трябва да търсим в нарушените механизми на регулиране на тези обществени отношения. Това е съществен въпрос, който не успяваме да решим и който ни създава най-големи проблеми в последните десетилетия. Обикновено казвам, че на улицата е мръсно, което вероятно и в домовете ни е така. Неспособността на всички нас, които сме преки участници в този процес, доведе, до това положение. Съвсем логичен би бил въпросът как и защо се случи това, дали моделът, към който се стремим, не е изчерпал своите възможности и реалностите са твърде различни от времето, когато той е функционирал успешно. Социализмът функционираше успешно до един определен момент като добър и приемлив модел - дали капитализмът не е вече неприемлив за сегашните условия за обществено развитие е въпрос, който много учени все по-често дискутират и поставят като възможност. Индикации има и в тази посока – все по-трудно тази политическа система на управление все по-трудно се справя и преодолява определени кризи. Това съвсем не означава, че този модел е загинал, но това са индикации, които дефинират натрупване на недостатъци и системата показва, че дефектира. Моето мислене в тази посока е свързано с това, че се налагат нов тип обществени отношения, които едва ли ще са най-добрите, но това ще се случи, защото обстоятелствата го налагат и предполагат. Правото на по-силния е най-отчетливият елемент на доминирането при създаването на тези отношения и никакви други права не могат да променят това. Социално доминиращите лидери вече създават тези отношения, а  ние сме длъжни да се съобразим с това – не че това не се е случвало и преди. Сега обаче има едно качествено различно обстоятелство, а това е технологичното и техническото развитие, което върви доста по-бързо от социалното ни развитие. Това създава условия за нашата определена непригодност като хора да се справяме със ситуацията. Във вашия въпрос еднозначно се съдържат фактори, които влияят силно на средата на нашите обществени отношения и я нарушават драстично. Всякакъв друг коментар би бил неприемлив и разбира се неверен.

– Ролята на политиците и институциите е от голямо значение за развитието на държавата – едните създават политики, а другите ги изпълняват. Според Вас хората, поели отговорността да управляват, правят ли разлика между „политика“ и „политики“, или тези понятия все по-често обслужват лични и партийни интереси?

– Вероятно моят отговор ще ви изненада, но има известни проявления в тази посока.

Абсурдността на ситуацията, в която се опитваме да се поставим или да определим нашето най-съществено значение, е точно толкова абсурдна и от това, че този времеви момент е най-абсурдният в историята на обществата. Възможно е за нашето лично усещане да е точно така, но за историята това е само един съвсем кратък елемент или момент от нейното отразяване във времето и пространството. Разбира се, това би било най-лесното оправдание – да оставим нещата в ръцете на историята и те ще се случат. И без да имаме най-малко доза подражание, то Сун Дзъ казва: „Ако чакаш достатъчно дълго на брега на реката, ще видиш труповете на враговете си, да се носят по течението покрай теб“. Но кои са днес нашите врагове и как ги определяме, защото водим войните, след като това ни носи болка и смърт, защо търсим неистини, за да определим истината, защо търсим оправдание, за да създаваме, защо не намираме съпричастност и справедливост, а поставяме всичко в поредната конкурентност на оцеляване.

Може би абсурдното днес е правилното утре!

– В началото на Прехода един от неофициалните критерии за избор на политици беше те да са икономически успели, да имат добро семейство и да са уважавани в обществото. Не приехме ли твърде буквално представата, че материалният успех е доказателство за способност да управляваш? И не се оказа ли, че истинският проблем е друг вид бедност – духовната и интелектуалната?

– Не съм сигурен в първата хипотеза, че по-бедните хора не са умни и само кратък поглед назад във времето бързо ще ни опровергае. Не е вярно и обратното – че богатите хора непременно са умни, и за това има достатъчно доказателства. Публичното говорене в тази посока е формирало неправилни и неверни изисквания в този период на лутане и създаде условия за онези, които придобиха богатство, да се отъждествят с тези, които по право имат задължението да ни управляват. Е, резултатите от това ни начинание се оказаха незадоволителни, а в някои периоди дори страшно неблагоприятни за нашето съществуване. Недопустимо и дори невъзможно е да говорим за финансов колапс на държавата след този твърде дълъг преходен период, та нали всички стремления бяха отправени към икономическа и финансова устойчивост. Това определено води до непосредственото заключение, че управлението не само не е проста работа, но тя съвсем не е подходяща за тези хора. Всичко това, което се случва, има крайна недопустимост и поставя на изпитание чувствителността на хората, но не намира вярно и правилно решение. Днес определено ни управляват богати хора, но явно с характеристики на неподготвеност и това няма нужда от доказване. Заблуда в определяне на изискванията и невъзможност да поставим такива критерии за подбор на нашите политици, които да удовлетворят изискванията за добро управление. Без никаква доза черногледство, предстои ни същия избор, който предопределя тази възможност, която няма да спомогне за излизане от тази цикличност.

– А причините за духовната бедност не трябва ли да търсим и в променените критерии за образование и възпитание, както и в отдалечаването от онези български ценности, които са ни съхранили като нация?

– Духовната пропаст, в която се намираме, е част  от всичко случващо се. Промяната на средата създаде нови условия, които не се характеризираха с определени правила. Културата и образованието бяха сфери с най-малко защитни механизми. Те дълго време се търкаляха по наклона и се оказаха в ситуация на определена ненужност. Преодоляването на това положение е от критично важно за нашата национална идентичност и съществуването ни като българи. Едва ли това се разбира от тези, които ни управляват и ще ни управляват, но те ще доведат до такива катастрофални последици, от които няма да можем да се измъкнем.

Всеки народ има своите особености и традиции, така и нашият ги е създал и ги отстоя през годините. Днес те са част от близко минало, които често си припомняме, но не са съществена част от днешното ни живеене. Това създава условия битовото ни съществуване да определя всичко без останалото да дава отражение на развитието ни. Оказва се, че умните и талантливите не са някаква необходимост в тази ситуация, а по-скоро тегоба, която трябва да носим като товар. Огорчението ми тук е огромно и се опитвам да отстоявам своето мислене и виждане по всякакъв възможен начин, но бездната поглъща всичко, което не е пригодно за новите условия на живеене. Мисията на просветителите е особено важна днес, но невъзможна без подкрепа. Възможната подкрепа е национална политика, която да създаде такава възможност. Такава днес не съществува.

– Каква е отговорността на традиционните медии и социалните мрежи за разпространението на дезинформация и за все по-дълбокото разделение в обществото? Остана ли журналистиката коректив на властта, или самата тя все по-често се превръща в част от проблема?

– Кална история, която може да си разпредели вината. Журналистиката е особен занаят, който има определени претенции с властническо изразяване. За съжаление порутения зид на журналистиката се е пропукал отвсякъде. Представянето на неистина за истина се случва и в обществените, така и във всички останали медии. Това не е изолирана ситуация, а постоянно настъпваща лавина от такава информация, която най-малкото не е проверена. Социалните медии ни затрупват с информация от всякакъв характер, което има своето логично обяснение, но тези, които функционират с някаква регулация, го правят дори понякога по-настървено. Това е видимо от всички, но никой не полага усилия да извърши известна корекция в правилна посока. Дори и аз самият съм попадал нерядко в подобна ситуация, зад която стоят определени интереси или лични желания. Участвайки в предаване по програма „Христо Ботев“ на Българското национално радио след това на техния официален сайт се появи текстът на моето изложение, а по-късно бе премахнат с мнението за редакционна политика. Та нима личното мнение може да бъде ограничавано или възпрепятствано – отговорът е да, дори и в общественото радио. Друг път пък техен кореспондент подготви и разпространи невярна и неистинска информация, без да ми се даде право на отговор, като вероятно това се демонстрира като обяснима политика за най-високото доверие. Нищо подобно не се случва, защото няма механизъм, с който да бъде повлиян този процес. Още по-трудно се случват нещата в медиите, които имат частна собственост и при тях корпоративният или личният интерес надделява над обществения с оправдание на регулацията на пазара чрез пазарните механизми. Толерирането на подобно поведение е част от медийното пространство, което се превърна в кална нива, в която сме овъргаляни всички, най-малко защото потребяваме определено количество информация по един или друг начин. Разбира се всяко нещо си има и своите изключения за добросъвестност и професионално отношение, но на такива медии влиянието им е твърде слабо или ограничено от споделените по-горе обстоятелства.

И тук сме в една трудна и в настоящия момент неизбежна ситуация, която би се подобрила при определени условия, които са свързани с регулация, а не с ограничаване на словото, с почтеност и определена прозрачност на източниците на финансиране. Необходимостта от повишаване на изискванията към професията на журналиста е от особено значение, което е многостранен процес, който се оказва непоследователен в своето развитие.

– Историческата памет показва, че българските писатели, учени и поети винаги са имали важна роля в развитието на обществото – тема, към която се връщате и в последните си книги. Днешните интелектуалци участват в обществения дебат, но сякаш рядко правят следващата крачка – към пряко участие в решаването на проблемите. Защо? Не е ли време да се включат по-активно?

– Социалният капитал на едно общество е неговият интелект, а реализирането му в обществено развитие е неговата ефективност. Може би е редно да се върнем малко назад във времето, за да отбележим, че интелектуалният елит винаги е бил най-подкрепящ, а понякога дори и целенасочено унищожаван при промените, които исторически са се случвали в България. Неговите възможности и мощ са били поставени през изключително тежки изпитания, което е една от причините. По-съществената, която се реализира днес е в това, че тези хора и техните проявления не се приемат от обществото, като същите не са онази мъдрост, която е необходима да се използва. Още повече, че хората, които са овластени да направляват тези процеси, дори не разбират тази мъдрост и тя не им е необходима. Посланията и по-скоро тяхното значение не представлява никаква ценност и няма жизнена необходимост то да бъде използвано. Народът е загубил онази зрялост да открива и да дава сили и енергия на своите достойни водачи. По-скоро днешните ни водачи са си присвоили тази функция и няма да я предоставят обратно по легитимен начин. Самодостатъчността е може би точното проявление на нашите лидери, което съчетано с нарцистичен и вождистки манталитет им осигурява почти безпроблемно съществуване. Дори и най-смислените и прочувствени думи и действия са обречени пред абсолютен провал, поради изчерпаната необходимост от тяхното съществуване. Страшното предсказание в тази посока е почти сбъднатост. Душите ни плачат, страдат и кървят, но утешение не ни спохожда. Каква неразумност ще кажат предците ни, а следовниците дори не могат да предположат какво ще е това. Омърлушени са моите мисли в тази посока, защото липсват достатъчно сили, а дори и смелост, за да се променят нещата.

Обществото ни се блъска в безпосочност, която откроява всяко предходно и следващо решение. Принципните ни позиции са в особена свързаност с безпринципно поведение. Това повторение на създадена идиличност се повтаря с такава многократност, че чак се простря в един човешки живот. Намирайки във времето и пространството определена пътност, се самозалъгваме в нейната правилност и започваме да я преследваме. В нейната постижимост установяваме, че не ни е донесла нищо добро, а само мъка и препятственост.

Споделянето на нещо ново и промяната са обичайна илюстрация на всяка предходна и следваща ситуация, в която трябва да намираме най-удачната перспектива да продължим. Обичайната символика днес е присъща за времето, в което споделяме своето очакване.

Най-неприятното от всичко това, което ще се случи, е неговата предвидимост – очаквания, мисли, чувства и въжделения, а реалността – непроменено неприемлива. Нашата вътрешна чувствителност е установила отдавна тази неспособност за измъкване от кишата, но не може да установи реалната възможност как да продължат нещата напред с определена положителност. Това е най-страшната присъда за несбъднатостта на иначе справедливите и добри очаквания.

Елитите са обявили своята безсмъртност и не смятат, че трябва да свършат народната работа, защото тя не им е по вкуса, а по изгода. Всичко е в някаква примамлива последователност от абсурд, с която вече сме привикнали. Всяка друга реалност свързваме с измамна лудост, която ще ни споходи.

„Знам, че Смъртта е ваятелят на нашия живот. Без нея нямаше да има радост, стремежи, любов. Нямаше да има и изкуство. Знам, че за да вършиш добро, няма нужда от бог, няма нужда от живот след смъртта, няма нужда от смисъл на съществуването. И всеки, който с усилията си намалява страданието на този свят, върши добро. Всеки, който спасява едно болно дете, едно ранено животно, едно креещо дърво, върши добро. А това, което не знам, си остава цяла вселена.“ (Георги Данаилов, из интервю за „Нова ТВ“ през 2016 г. по случай 80-годишнината му)

Житейската ни битност обуздава страстите, опитомява налудните пориви и се опитва да успокои болката.

„Това, което обединява тълпата, най-често е омразата. Види ли човек големи тълпи, изпълнени с ненавист, трябва да знае, че просвещението е убягнало на тези хора или те просто са го забравили и изоставили. Просветеният човек не мрази, той разбира и остава сам. Засега!“ (Георги Данаилов, из „Всичко ново е под слънцето“).

Засега сме потънали в самотност, която блуждае в пространството и времето. Ще дочака ли забрава омразата и ненавистта, е време да се разбере…

– Ако досега търсехме отговор на въпроса „Защо?“, не е ли време да поставим и въпроса „Как?“ – как да излезем от тази ситуация? Кои са според Вас ключовите стъпки за възстановяване на доверието в институциите и на диалога в обществото?

– Това може би е най-трудният въпрос, защото отговорите могат да бъдат много и то не съвсем еднозначни. Може би трябва да се каже, че обществените отношения са изцяло объркани и трябва да се сложи ред в тях. Провалите следват непрестанно и подобренията, които уж ни предлагат или частично се случват, не вършат почти никаква работа. Този начин на политическо поведение, който се транспонира в политическа реалност е издънен. Няма нужда от никакви заобиколки или префинени формулировки. Дори посланията на политиците са изречени по арогантен и непристоен начин, а тяхното изпълнение е доведено до агресивност, непочтеност и пълна несъстоятелност.

На тези, които го вършат, не може да им бъде обяснено по нормален начин, на тези, които го търпят – им е дошло до крайност всичко това, но не намират „демократичен“ изход от ситуацията. Демократичните правила се оказаха непригодни за най-умните, най-смелите и най-добрите българи, защото са непригодни в този етап на нашето развитие. Не оплаквам и не давам състрадание нито на едните, нито на другите, а просто правя прозаичната констатация на реалната действителност.

И след като сме забъркали кашата, трябва да намерим сили и смелост да я оправим, което е най-трудното сега и в следващите години. Натрупванията ще оказват негативни влияния с различна интензивност на процесите, но едва ли има друг изход, освен да се направи опит в правилната посока. Очевидно неправилните хора са налице, а правилните имат боязливост, дори страх да предприемат действия в тази посока. Катализирането на процеса на определени трансформации е факт, който всички усещаме, но инициирането на бързината му у нас ще е продължително неприятен период, който ще се влачи още дълго време. Ще има падане, ставане, изправяне, дори смърт, която ще ни погубва, но това е положението, в което сме се докарали. Има известна надежда, че имаме стаени някъде съпротивителни сили, които ще се окажат нужни в скоро време. Революции едва ли ще преживеем в онзи смисъл на познатите исторически събития, но промяна на социалната система ще се случи, което ще бъде толкова немислимо бързо за нас човеците, което ще ни постави в твърде сложен и непознат процес. Елементите на промяна са известни, по-скоро е неизвестно как ще се осъществят и от кого. Изолирането на българското общество не е възможно, поради откритостта и взаимодействието на системите, но и поради факта, че ние не сме достатъчно подготвени за тези промени. Не се безпокойте, те ще се случат!

– След всичко казано дотук – за хаоса, духовната бедност, кризата на институциите и необходимостта от промяна – остана ли Ви достатъчно основание да вярвате, че следващото поколение може да направи онова, което нашето не успя?

– Безусловно младите хора са част от обществото ни, та това са нашите деца, нашето продължение на рода. Поне се радвам, че не сме безсмъртни, за да можем рано или късно да оценим нашето смислено пребиваване на земята. За жалост някои от нас се оказват заболели от илюзията за безсмъртност и това не им позволява да се открият първо за самите себе си, за околните е загубена мисия.

Вярвам в доброто, защото има смисъл във вярата, но не съм сигурен, че това е достатъчно упование, за да се случат добри неща.

Толкова омърсен се чувствам понякога, когато хора с нисък морал, ниско знание и почти неграмотност се изправят с пълната сила на властническото си поведение и същност, да ни покажат, че стоим по-ниско в тяхната измислена йерархия. Такава себичност срещам постоянно и няма как да я преодолеем, защото това е норма, стандарт, приет поведенчески модел. Този келепир ще ни убие и ще затрие всичко добре, което се ражда. Оскъдни надежди имам за промяна, защото в тази продължителност от доста дълго време, което е почти цял един житейски път, не се получава добър резултат. Но ние сме свикнали винаги да се надяваме и да вярваме, че доброто все пак е по-силно от лошото. Така сме устроени и може би така е най-добре, иначе ще попаднем в състояние на всеобща депресивност.

Автор: Минка Минчева