Но докато щетите от вятъра и мълниите са видимата страна на стихията, другият проблем остава скрит под асфалта. Той се появява секунди след първия силен порой – когато дъждоприемните шахти не успяват да поемат водата, улиците се превръщат в канали, а мазетата и приземните етажи се оказват първата жертва.

Но зад всяка буря остава един неудобен въпрос: дали проблемът е само в силата на дъжда или и в състоянието на системите, които трябва да го поемат?

Защото силният валеж е природно явление. Прелялата шахта е резултат от начина, по който градовете са подготвени за него.

Разделената отговорност, от която гражданите остават под вода

Когато една улица се превърне в река, започва познатият институционален пъзел.

Дъждоприемните шахти, решетките и уличните оттоци са ангажимент на общините. Те трябва да следят за тяхното състояние и почистване от наноси, листа и отпадъци.

Подземната канализационна мрежа обаче се управлява от ВиК операторите.

Именно тук се появява проблемът с разделената отговорност.

Общината може да заяви, че шахтите са почистени, но канализацията не е успяла да поеме огромния приток вода.

ВиК операторът може да посочи, че мрежата е била претоварена заради количествата валежи или заради недостатъчно добро отвеждане на повърхностните води.

А между тези две позиции остава един човек – собственикът на наводнения дом.

Наследството под асфалта: десетки хиляди километри стара инфраструктура

Проблемът не започва с първата капка дъжд. Той започва десетилетия по-рано.

В България водопроводната мрежа е с дължина около 72–75 хил. километра, а канализационната – под 10 хил. километра.

Голяма част от тази инфраструктура е изграждана преди повече от 30–50 години. На места мрежата е съставена от остарели материали и участъци, които отдавна са достигнали края на експлоатационния си живот.

Експертите от години предупреждават, че значителна част от ВиК инфраструктурата е амортизирана.

Същевременно скоростта на обновяване остава недостатъчна. При сегашните темпове на реконструкция ще са нужни десетилетия, за да бъде подменена цялата критична мрежа.

Така всяка нова буря се сблъсква с инфраструктура, изграждана за други условия, други градове и други климатични реалности.

Смесената канализация – проблемът, който остава скрит

Един от големите технически проблеми е свързан със старата смесена канализационна система. В много български градове битовите отпадъчни води и дъждовните води се отвеждат през едни и същи тръби. При нормални условия това работи. При силен порой обаче количествата вода могат многократно да надхвърлят капацитета на системата. Към това се добавят новото строителство, увеличените площи с бетон и асфалт, които не позволяват на водата да попива в почвата, както и десетилетията отлагани ремонти. Резултатът е предвидим – когато системата не може да поеме водата, тя намира най-ниската точка.

Водата изчезва в земята, а проблемът остава

Другият голям симптом на кризата във ВиК сектора са загубите на вода. Средните загуби в страната са около 60%, а в някои региони достигат и по-високи стойности. Това означава, че значителна част от водата, която влиза в системата, никога не достига до потребителите. Проблемът не е само икономически. Амортизираните тръби, честите аварии и пропаданията на терена влияят върху цялата подземна инфраструктура.

Когато една система постоянно работи в режим на аварии, ресурсът често отива за спешни ремонти, вместо за дългосрочна превенция.

Милиарди нужди, ограничени инвестиции

Модернизацията на ВиК сектора изисква огромни инвестиции.

Оценките на държавните институции сочат, че за цялостното обновяване на инфраструктурата са необходими милиарди левове.

В същото време ВиК операторите работят с петгодишни бизнес планове, одобрявани от КЕВР, в които се определят конкретните инвестиции.

За някои оператори става дума за десетки милиони левове, а за най-големите системи – за значително по-големи бюджети.

Но разликата между необходимото и реално вложеното остава сериозна.

След всеки силен порой обществото получава отговори за количеството валежи.

По-рядко получава отговори за състоянието на инфраструктурата.

Към общините:

* Кога за последно е извършен пълен анализ на критичните дъждоприемни шахти?
* Кои са местата, за които предварително е известно, че се наводняват при силен дъжд?
* Има ли план за превенция преди сезона на интензивните валежи?

Към ВиК операторите:

* Каква част от канализационната мрежа е амортизирана?
* Какви инвестиции са планирани за увеличаване на капацитета?
* Колко от средствата отиват за превенция, а не само за аварийни ремонти?

Към държавата и регулаторите:

* Достатъчен ли е контролът върху изпълнението на инвестиционните програми?
* Съобразени ли са плановете за инфраструктурата с новите климатични условия?

Дъждът е природен факт. Последствията са въпрос на подготовка.

Подземната инфраструктура има един голям недостатък за политиката – тя не се вижда. Няма откриване с камери, няма ленти за рязане, няма бърз ефект преди избори.

Но именно това, което остава скрито под асфалта, решава как един град ще преживее следващия порой.