На 2 април отбелязваме Международния ден на детската книга.

Но дали днешните детски книги са тези, които новите деца биха искали да разгърнат, без да бъдат изкушавани с някакви пазарни трикове и атрактивни провокации?…

Без да съзнаваме, че те идват със съвсем нови параметри на възприятия, не бихме могли да си отговорим на този въпрос, за да знаем какво да им предложим. Тогава те сами си го намират в някакви други форми на познание.

Но някои творци, като Орлин Чуховски (авторът на двутомника „ТО”), вече успяха да прозрат, че от средата на миналия век, децата  изведнъж престанаха да подражават на своите родители и с т.н. сексуална революция вкупом се завърнаха към свободата на нравите, напомняща зората на човечеството.

Започнаха да приличат на дедите си, на първите човеци. Но и не си позволяват да забраняват на другите това, което правят те. А с акселерацията детството им се удължи. Показаха, че е хубаво да останеш по-дълго дете. По-дълго открит, спонтанен, искрен, честен, нелицемерен. Даже и в по-зрялата си възраст да останеш непокварен от мисълта, че си покварен.

Така или иначе, Махалото на живота, през определени периоди от време, се е движило от Началото към Края, а после - обратно. За да няма застой. А той най-много се поражда в пълното доволство, когато всичко е наред.Така или иначе, вървим по пътя на спиралата - напред към реда, но после и малко назад, за да се затвърди наученото в безпорядъка. От светлината към ограниченията на тъмнотата и обратно. Източните коани (нерешимите главоблъсканици) доказват, че и така може да се стигне  до просветление.

Можем ли тогава да не вярваме на децата си, че идват със своето си предназначение, със своите си вкусове, предпочитания?…

Можем ли да негодуваме, задето с такава настървеност следват бързо движещите се онлайн образи? Навярно, нямайки къде да открият нужното им другаде, търсят съответстващото им подобие в някакви други дълбочини, които, за жалост, не съзират в нашия свят… Може пък, попадайки в илюзията, да открият пряк път и към желаното от тях. Неслучайно, майката на някои богове и мъдреци е носила името Майя (Илюзия)

Затова децата ни имат много по голяма възможност, преди нас, да се завърнат към вложените в сърцата им Божии първооснови и първопринципи.

А ние, загубилите толкова много време да правим детството им по-вълшебно и да доизмисляме магията на техните мечти, едва ли ще успеем да догоним силното им въображение и възможността им да живеят в много реалности, в много светове, да се вселяват в много герои.

И тогава какво? След като почти не можем, дори и скришом, да надникнем в „безкрайното многобразие на цифровите множества - сюрреални хипостази на това, което е Едно” (Орлин Чуховски), поне да ги дочакаме да се завърнат от тази „екзистенция без битие” и да ни покажат пътя за истинското сливане на духа с материята.

Вероятно, затова децата са избрали да дойдат в нашия живот - да ни научат да излъчваме незримата светлина, да открием своята същност, а оттам и „живите” книги, „живото” четене…

Да погледнем по-широко на творческия процес - като на динамична сила, вдъхваща жизнена енергия, свързваща ни с всичко и всеки, като начин на живот, на служене на всеобщото и най-висше благо...

И да оставим живота си да следва своя ход без вмешателства и домогвания в неговите вечни промени и да бъдем в пълно съзвучие с неговата винаги нова мелодия, която се нарича просветление. Да живеем във вечното сега, в този  единствен, безкраен и вечен миг.

Лили Петрова

Петя Караколева: Винаги съм боготворила децата, те са най-чистото, най-святото нещо на този свят

Няма по-чудесно нещо от писането за деца. Но пишещият

за тях, трябва да е запазил детското в себе си

Петя Караколева е родена на 28 май 1944 г. в гр. Хасково, но от най-ранното си детство живее и учи в Кърджали, където завършва прогимназиалното си образование, а след това - Езикова гимназия в Пловдив и английска филология в СУ "Кл. Охридски". Работила е като библиотекар в Езикова гимназията "Хр. Ботев",Кърджали, преводач от английски в ОЦЗ - Кърджали, и МЗ "Ленин" - Перник, като редактор в "Кремиковски металург" и редактор в Детска редакция на Българското национално радио. Нейно дело са едни от най-добрите преводи на Шекспировите сонети. Авторка е на детските книги "Крокодил-автомобил" - 1981 г., "Сабята на щурчето" - 1982 г., "Най-златното злато" - 1986 г., първия роман-приказка в българската литература, "Ох Зъбчо" - учебник за детските градини, както и на 4-серийния филм "Лунчо от Луната", "Коледни приказки" - 1990 г., а също и на книгите за възрастни "Къщата сутрин" - 1987 г., "Свестен човек, ти казвам" - 1990 г., "Седем живи Марии" - 1991 г. и др.

 - Какво са за вас децата, г-жо Караколева, след като пишете най-много за тях? 

- Това си е даденост по рождение. Винаги съм боготворила децата. За мен те са най-чистото, най-святото нещо на този свят. Дори и когато те излъже дете, то ще бъде нещо невинно, не като лъжата на възрастните. Тя ще бъде или от страх, или да прикрие нещо детско, елементарно и хубаво. Обичам децата и не съм съгласна с Горки, който казва, че за "децата се пише както за възрастни, само че по-хубаво".

То си е вярно, но за мен писането за деца е по-леко и приятно, дори само за това, че при него доброто винаги побеждава лошото, за това, че то съвпада с чувствата ми, че в него няма политически теми, които не интересуват децата, за това, че от самото начало децата знаят какво е истина и какво е лъжа, какво е лошо и какво е добро. С това започва тяхното възпитание, в това ги възпитават и книгите. 

- А помага ли книгата на децата да направят света по-добър и по-поносим? 

- Това е единствената цел на книгите. Да донесат нещо по-добро не само за децата, но и за възрастните. Убедена съм, че и много възрастни читатели обичат приказките. Както за тях, така и за авторите на приказки, е доста приятно да избягат в този свят на нещо ефирно, добро, честно, посветено на обичта и правдата. А това във всички случаи помага.

- И да опазят себе си и своя детски свят, вероятно...

- Разбира се. Това най-вече става чрез любимите им герои, които са най-вече положителни, понякога се случва и да са отрицателни, но от тях те вземат само силата. Като имитират и подражават на тези положителни герои, те дълго време остават деца.

- Дори и природата говори най-добре чрез децата. По нейните закони ли се твори за най-чистия и най-истинския свят?

- Природата не е само гората, планината, езерото… Тя е усещане, отношение. Аз имам много природни картини, правя много поетични образи върху тях. Това ми е основното правило. Да, наистина, законите на природата се контролират от много земни неща от рода на "Гладен съм, трябва да ям", "Силен съм, ще се сбия с теб, за да ти отнема нещо", но тези закони не могат да се включат направо, в този чист вид в литературата, а по-скоро като конфликт "добро-зло" и като хепиенд, в който побеждава винаги природният закон на доброто, на правдата. 

- Всеки ли може да пише за деца? 

- По моему, по един-единствен начин - той самият трябва да бъде дете. Във всички случаи да е запазил у себе си детското. Тук много помага, ако е имал приятно, топло и сърдечно детство, прекарано с мама и татко. Това го е ръководило през целия му живот и този много силен спомен го кара да върне също такова приятно детство на децата.

Докато човек с различно от детското виждане, не може да сътвори добра книга за деца. Тя ще звучи фалшиво, а децата усещат фалша много отдалече. Те са много точни, прецизни, искрени и безупречни критици.

- Докосвайки се до света на децата, писателят навярно натрупва и мъдрост, и печал за това, че не може да направи света по-съвършен? 

- Да, ние много добре знаем, че не можем да направим това. Светът си върви и без нас. Но контактът с децата, макар и индиректен, съживява писателя и го кара да направи още нещо, т.е., да предизвика тъкмо тази усмивка или недоволство, които е целял да постигне. Емоциите на децата се връщат върху него стократно. 

- Детският писател е призван да съхрани паметта за най-чистия свят, дори и когато новите социални ефекти доста го притесняват и изразходват. 

- На децата социалните проблеми не им влияят така, както на нас, възрастните. Тях не ги интересуват цените на хляба, на дрешките. Те или ги получават, или не, в зависимост от социалната височина на родителите им. По същия начин и един детски автор не може да си позволи да го сломят социалните проблеми. Ако той се почувства износен, просто трябва да спре да пише.

Особено за деца. Защото писането за деца е щастие за детския писател. Той си влиза в приказката, живее си в един друг свят и докато е там, сред вярното, поетичното, заставайки с чисто детския си светоглед на позицията, на стъпалото, в обувчиците на детето, му е по-приятно и животът не му се вижда толкова социално гаден, какъвто е. 

- Имат ли нашите деца книгите, които заслужават?

- За съжаление, книгоиздаването ни не е на нивото, на което беше. Много хора, които иначе не биха били допуснати до едно издателство да издадат своите книги, сега имат парите, дори са притежатели на съответните издателства и могат да пускат и това, което не е на ниво и което не трябва да показват детските книги - неугледни, естетически неиздържани като илюстрации, като хартия, като корици и т.н.

Как тогава детето ще види книгата като някакво чудо и как няма да хукне към телевизора, към електронната игра и всичко останало, което го унищожава. Всичко това също ги учи на нещо, но то не може да бъде заменено от другото, на което ги учи книгата. Чрез книгите децата се учат не само да четат, но и на правилен български език, което, за жалост, в много съвременни книги липсва.

Пускат се много книги с граматически грешки, стилно неизработени, без нужните качества за една книга. Така децата не получават този най-ценен подарък между две корици - детската книга. Има издателства, които издават само преводна литература, а ние имаме великолепни автори. Не смятам, че Михаил Лъкатник или Цветан Ангелов, за които от години не съм чувала думичка, трябва да бъдат забравени. Това са хора, които се посветиха на децата, които умряха като деца и които си бяха деца до края на дните си. В

И вместо да четем техните книги, да се връщаме към старите си български книги, към народните си приказки, към един Богомил Райнов, ние се занимаваме с нещо, което не е за нашите деца. Нашата детска литература не е по-малко достойна от тази, която идва от Запад. Пък и това, което е значимо за българското дете, е различно от това, което е значимо за детето в Америка. Макар че всички деца са еднакви, нашето, традиционното, националното, трябва да бъде на преден план. Трябва да бъде намерено и направено мястото на българския автор. А сега ние пишем повече за собствено удовлетворение. И нашите книги не достигат до децата. 

- Това обаче не може да ви спре да пишете. Какъв е творческият израз на вашата грижа - децата да имат книгите, които обичат? 

- Не, разбира се, че няма да спра да пиша. Имам вече шест готови книги, които чакат звездния си час: "Жълтият космодрум", "Графиня Лък", "Приказки от началото на света", "Приказки за лека нощ", "Дъждовни приказки", "Снежно цвете", а сега работя върху "Приспивки". 

- Докато очакват така желаните от тях книги, какво бихте пожелали на най-търпеливите читатели - децата? 

- Да си останат деца, много да обичат детските книжки, да ги пазят и понякога да се сещат, че тези, които са ги писали, много, много ги обичат.

Интервюто взе преди 31 години: Лияна Фероли