Светлана Николова представи своя сборник разкази „Очите на Марта“ пред хасковските си читатели в зала „Хасково“. Своите впечатления от сборника с 33 разказа споделиха журналистът Златка Михайлова, историкът Милен Вълчев и писателят Тодор Кръшков. Актьорите Росица Христозова и Димитър Иванов представиха един от разказите в сборника.
„Очите на Марта“ е най-новата книга на Светлана Николова и е отпечатана от издателство „Изида“, с подкрепата на Министерството на културата. Книгата вече е носител на литературната награда „Светлоструй“ за 2025 година и е номинирана за Националната награда за чистота на българския език „Д-р Иван Богоров“ 2025.
През 2026 година Светлана Николова подготвя за печат две нови книги с поезия, едната от които ще е със стихове за деца.
Ето и рецензията за „Очите на Марта“ :
„След дебют в поезията с книгата „Дъждовни магистрали“ и утвърждаване в поетическото пространство със следващата стихосбирка „На раменете ми“, Светлана Николова ни изненадва с умението си на разказвач и познавач на душевните дълбини и тревоги на съвременника и на съвремието. Това „леко“ преминаване от лирика към белетристика при нея е плод на дългогодишни духовни и естетически търсения и на нелек житейски и творчески път. Радостно е, че още с първите си разкази авторката ни интригува с цяла плеяда от образи и събития, които ни карат да съпреживяваме съдби и неволи на персонажите ѝ, да тъжим или да се възхищаваме на отстояването на човешкото достойнство и в най-жестоки и непреодолими обстоятелства.
Неслучайно героите на Светлана Николова оживяват в съзнанието ни, сякаш взети от живия живот и поставени неизменно в сложен конфликт с действителността, с агресията на новото време и със самите себе си, изправени пред избора на съдбовни решения и действия. Взаимното допълване на сюжетите, динамичният слог, бързината на случващото се предизвикват върховото напрежение на страстите и бедите, в които малкият човек израства нравствено и доблестта му го прави щастлив дори пред смъртта, дори пред загубата на илюзиите и материалните ценности. Тази постоянна борба за надмощие на духовното над материалното превръща някои от героите в тези разкази в посланици на изцелението в един болен от комерсия и политиканстване свят.
Други колизии, които са двигател на повествуването, са яростните и безвъзвратни промени в българското село, в дълбоката провинция или в малкия град. И когато планетата ни се превръща в едно голямо село, човешката драма на забравения, отчуждения или потърсилият бягство човек, любовните му трепети или социалните му тежнения са част от пагубните миграционни процеси, от екологичната криза и цялостната дехуманизация. Ето защо някои от персонажите са непоправими донкихотовци, други търсят истинската любов неистово, защото тя е благородно служене на красотата, трети издигат в култ приятелството, добросъседството и справедливостта... И нито един от тях не се отказва да се бори, да отстоява изконните добродетели със съзнанието, че без тях човекът е нищо.
Разбира се, авторката не ни натрапва своите гледища и принципи. Тя ни повежда по пътеките на душите и състоянията на героите си, за да се вгледаме и огледаме в тях. И когато в центъра на вниманието е слабият човек, болният човек, поруганият благороден човек, сякаш във всеки от тези разкази е потърсено лекарството, противоотровата, изцелението и спасението. И така личната драма е парче от несправедливостта на едно самозабравило се общество, в което могат да доминират корумпирани властници и престъпни индивиди.
Ето защо това са разкази, в които няма игра на думи и псевдоексперименти. В тях почти кинематографично, темпераментно и многопластово се задават острите въпроси: какво става с нас, накъде отиваме, как да продължим, има ли изход от деформациите и деградацията... Защото ужасът от голямата болка може да е голям, но той трябва да бъде надмогнат с откриването на причините за едно заболяване, с противопоставянето на заразната инерция, лансирана от фалшиви кумири и техните фенове.
Разказите на Светлана Николова допринасят и за съвременния поглед на белетристиката ни към българското село, към т. нар. провинция, за възстановяването на връзките ни с корените, със земята, с природата, с бита и душевността на предците ни. И това е постигнато не с идилии и сълзливи спомени, тъкмо обратното, това е втъкано по модерен начин, като се внимава за автентиката и душевността на днешното българско село.
Ярките и запомнящи се мъжки и женски образи са истинско откритие за днешната характерология на етноса ни. Авторката, водена от женското начало, създава колоритни и самобитни типажи, за което допринасят многобагреният език и стил, дълбинните емоционални и нравствени проблеми, които съпътстват всеки неин сюжет.
Книгата „Очите на Марта“ очертава някои нови тенденции в българската проза, които не се родеят с чуждоезични образци и автори, а са продължение на голямата ни литературна традиция, запомняща се в претворяването на душевността на българина“.
