Спомняме си отново за неутолимо живият в жаждата

си за света на словото поет

Защото истинското признание е в невъзможността едно творение да

бъде отречено, а не в хвалбите и ласкателствата

На 16 януари се навършват 20 години от смъртта на кърджалийския поет, писател, журналист, краевед и преводач от руски език Георги Талев.Той ни остави своите забележителни творби - 6 стихосбирки: “Стрелочник на дежурни влакове”; “Такава, каквато си”; “Пътуващият кореспондент”; “Преди да гушна босилека”; “Земята е за всички. Избрана лирика”; “Благословени трепети. Избрана лирика”; преводите на Евгений Баратински и Николай Майоров и един от най-сполучливите преводи на Пушкиновия “Евгений Онегин”, десетия по ред, претърпял две издания. Както и литературния справочник за родопските творци “Да ги знаем кои са”, също и документалната хроника “Родопски Шишмановци”, претърпяла две издания. За жалост, мемоарите му в три тома “Отвъд прегръдките на ада”, правещи дисекция на така наречените демократични промени у нас, все още чакат своето издаване.

Георги Талев споделяше стихотворно много искрено вълненията на душата и сърцето си. Смяташе, че не е дошъл навреме в земния свят, че се е появил твърде рано, макар и често да го е чувствал като закъснение. Но пък, точно заради това, бързаше да изживее живота си изцяло поетически, психически. За да усети истинската бодрост, като остане без дъх от вълнението и присъствието си в него.

Особено отдаден беше на болеенето по болката си, дори и когато животът често прекършваше жаждата му за нея, както и желанието му да събужда крехките кълнове на Любовта. Но как иначе, без това житейско предизвикателство, ще можеш да ловиш с болката свободата, миговете на възторг и вдъхновение, поддържащи живота и вярата в безсмъртието, във вечността, често се питаше Георги Талев.

Особено когато наближи времето ти да гушнеш пред гърдите си онази ухаеща на безсмъртие китка босилек. И когато настъпи възрастта на неумолимата пепел в косите ти. Но пък това те прави и неумолимо, неутолимо жив, жаден за Света на Словото, който не позволява на мрака да се разраства и да довява забравата. Който те защитава от небитието и е сегашното време на бъдещето. Дори още приживе.

Много мъдрости ни завеща Георги Талев. Беше убеден, че творецът се занимава с проблемите на духа, на битието, а не на бита. Защото в древногръцкия смисъл думата “поет” означава “правя” и с нея се означава истинската работа за отваряне на духовното пространство, за излизане извън стандартите, шаблоните, за де се превърнат виденията ни в реалности. Така и Гошо - чрез енергията на думите - стигаше до изначалните , същностните принципи, тези които ръководят и земята, и небето, придават цялостност и на хората, стигнали до тях.

Приживе, а вероятно и сега, духът на Гошо все пътуваше към истината и загадката на живота, наречена любов. Но вечно загледан в часовника си, все не му оставаше време да открие нейния код, да я вмести изцяло в рими и в проза. Но пък, отдаден всецяло на нейния пламък, изгаряше без остатък в кладата на любовната болка.

Поетическото и прозаичното му бродничество накрая акостира до светлата тъга от невъзможността да се задържи тази нетленна красота и сладост тук в обусловения ни земен живот. Но пък беше уверен, че тя е тази, която ни дава усещането за значимост и за ненапразно живеене. И бидейки покръстен с нейното име, Талев винаги ще се връща, за да възвисява духа ни и да го приближава към себе си.

Поетът-журналист и преводач доста разсъждаваше и за типично българския синдром за непризнаването заслугите на творците, докато са живи. Намираше, че е много страшно да дадеш своите 36 градуса на хората до теб, а да усещаш тревогата на мълчанието. Обясняваше си го с несъвършенството на човешката природа.

Но пък намираше, че самото слово компенсира тази болка, защото в него няма граници. Нещо повече - то съхранява, синтезира духовното, дори и анонимното, както в пълна сила е било в нашия фолклор. Но Георги Талев отиде и до по-далече в тази посока: „Истинското признание, казваше той, е в невъзможността едно творение да бъде отречено, а не в хвалбите и ласкателствата.”

Лияна Фероли

Георги Талев: Да остане само жаждата по Божия хълм

СЛЕД ПОРОЯ

Какъв проливен дъжда вали навън,
а току-що приключи януари…
И аз съм жив: дали не е то сън?
Кога ли върху мен ще се стовари
безмилостната лапа на смъртта?
Съмнения ме глождят непрестанно:
ще доживея ли докрай нощта?
Дали пък не е още много рано
да късам връзките с тоя свят?
Вали, вали дъждът навън, не спира -
и долу, на отсрещния площад,
потоците в море от гняв събира.
Опрял чело във мътното стъкло
и свил до болка изтънели устни,
жадувам кон, препаска и седло
и пътища, в които да препускам.
Ах, знайте: лесно няма да се дам,
какво че се оттече младостта ми?
Защото след пороя мътен - знам
пречистения свод най-силно мами.

***

Да, закъснях. А бях поел навреме,
но неочаквано сред пътя спрях,
оставил недовършени поеми
стихотворни ръкописи в прах…

Уплаших ли се? Може да е вярно -
не издържах на бързия летеж:
спираловидно всичко се повтаря,
а кой объркан път да избереш?

И тази болка си остана в мене -
дотолкова, доколкото следях
напиращите всеки ден промени…
Докато “истината” не разбрах:

да се шуми!… Вибрациите шумни
да заглушават всеки нежен звън,
та омагьосани от силни думи,
да минем дните си като насън…

Аз зная, трябва и попътен вятър,
та всичко да изглежда като филм,
ала освен хвърчене в небесата,
и… по земята трябва да вървим.

***

Първи сняг на съмване поръси
паркове и къщи с нежен прах.
Тази нощ си плакала в съня си:
искам да ти кажа как разбрах.
Сепнах се и сънен се огледах:
сякаш две залязващи звезди,
две сълзи по бузите ми бледи
спяха в две пресъхнали бразди.
Токов удар мигом ме разтърси,
бе натрупал вече мокър сняг…

Тази нощ сме плакали в съня си.
Страшно е, че плакали сме пак.

***

Всичко се върти!
Като на кино:
стълбове, дървета и жита…
Може би съм прекалил със вино
или ме подвежда
паметта?
Всичко се върти:
комини,
скели
и звезди
и релси, и стени…
Черните души изгарят в бели,
после белите -
във светлини.
Всичко се върти:
закони,
догми,
светли и пречистени сърца…
Първите и вторите се гонят -
и превръщат третите в слънца.
Всичко се върти!
Прелива в старо…
После - в ново…
И се разпилей.
Ти си пак пиян бе, Георги Талев!

… А пък аз съм просто Галилей.

***

Ти сега се раждаш и пристъпяш,
или не - във моя малък свят
набелязваш се, подобно пъпка,
от която ще се пръсне цвят…
Като ад над мен
надвисваш
денем,
нощем се разтварящ
като рай:
все още - неистински родена
все още - неистинска докрай.
Но се раждаш!
Раждаш се приливна,
виждам как света ще пометеш:
по това, че вече си щастлива
в тоя страшно луд водовъртеж.
И, притиснат денем от земята,
нощем от звездите обкръжен,
всеки миг аз като пеленгатор
те ловя във въздуха край мен.

… Като книга
и като икона
в сънищата цветни те чета…

Някой ден с най-тежката корона
ще те коронясам
пред света.

***

Ти бе неизкласила жълта ръж,
полегнала по всичките посоки:
спокойна като след наивен дъжд,
като след буря -
властна и широка.
И кой с какво ли да те увлече,
щом ти самата мъчно се увличаш:
сред тихите момиченца - момче,
сред лудите хлапачета - момиче.
И аз навлязох в тебе -
като в ръж.
Не зная дали станах ти спасител,
но като странни тръпки изведнъж
една след друга
хукваха вълните.

И днес се питаш - беше ли добре?
Боеше се,
че малко си живяла…

А аз се радвах, че като море
готова си на всички девет бала.

СПАСЕНИЕ

В часа, когато лудо ще изригне
в душата ми горещ вулканен прах,
в минутата, когато ще се вдигне
на мойта лава викащият грях,
в мига, когато ще заври земята
от болката на труса разгневен…

Опитай да достигнеш моя кратер -
и вярвай ми: Помпей ще е спасен.

***

Към тебе тръгнах аз,
към мене - ти,
в небитието легна цяла вечност.
Задъхано превърнах те във стих,
без който трудно се живее вече.

Сънувам те
в безкрайно дълги дни,
във нощите те виждам
все край мене…
Как тъй се справи
с другите жени,
задъхано превърна ме във пленник?

Не си отивай -
днес или след ден,
макар че
/виждам, нищо не е вечно/
ти колкото по-близко си до мен,
все по-далече си от мене вече.

ЛЮБОВНИ СТИХОВЕ

Балсам ли сте! Или пък - ураган?
Които идват си тръгват с мене:
родили не един божествен блян
с мечтата винаги да са блажени.
Блажени ще сте!
…В старини
ще разделите тежки дни и леки
със най-красивите в света жени,
които ще тъгуват с нас навеки.
А аз оставам сам на тоя свят
с непоносимо тъжните си мисли,
че все така ще бъда непознат,
а дни и нощи в самота ви писах.
По всички кътчета съм ви посял,
на колко хора тайно ви раздадох:
самият аз ни сладости разбрал
и ни фиести на открита радост.

Със вас като звезда ще изгоря,
по вас ще крея дълго и незримо:

щастлив, че мога да ви сътворя,
нещастен, че не мога да ви имам.

***

Художникът извайва се от цвят
върху платна, чудати и красиви -
и в даден миг напуска тоя свят,
но те, за щастие, остават живи.

Певецът претворява своя вик
в признание или дори във слава -
и също си отива в някой миг,
но идва ден, в който оживява.

Така се случва с мъдрия резбар,
с поета, с архитекта, със артиста:
и не е важно - млад или пък стар -
дали докрай е минал свойта писта.

Достатъчно е свойта луда кръв
във нещо до микрон да е заложил,
щом сам си науми, че е такъв -
спокоен ще е: всичко е възможно.

Годините превръщат се във век,
а вековете след това във вечност:
през много ветри земният Човек
ще бъде мост към времето далечно.

***

…Градихме с тебе нашата любов,
измъчена - опазвахме я дълго:
тя крепнеше от всеки следващ бой,
дордето в оня миг не ни излъга…

Отиде си - без сълзи, без слова,
живяла като паметник велика…

И страшното е, че подир това
не може да я притежава… никой.

***

Разкривам се в неясни ребуси,
но все кракът ми е в пъртината.
Та аз отдавна нося в себе си
тринайсти месец на годината!

ЗА ДА ЗНАЕМ, ЧЕ ИМАМЕ ПЪТ

Райна княгиня не доушива докрай знамето на
априлци: успява да нанесе само думите “Свобода или…”

Оставете по нещо за утре,
не довършвайте свойте дела:
нека падне безсилна на скута
дърводелската остра пила.
Нека сивият лъч на браздата
скъса в тъмното своя конец,
нека сняг подрани и цветята
да достигнат до своя венец,
нека острият край на детайла
да остане за втория щрих,
нека бъде за ден поне тайна
нероденият тази нощ стих,
нека клонът черешов да върже
вместо плод пеперуди от кълн,
нека първата ласка да свърши
само жажда по Божия хълм…
Нека спираме в пътя нарочно,
за да знаем, че чака ни… път!

Както Райна княгиня започна:
“Свобода или…”
(Нямаше “смърт”!).