Венецуела притежава огромни нефтени запаси, но политическата нестабилност и сложната икономическа ситуация затрудняват добива и износа на петрол. Какви са предизвикателствата пред страната и какво е влиянието на международните санкции?
Твърдението, че Венецуела има най-големите нефтени запаси в света общо взето е вярно, но е и силно заблуждаващо. Огромната част от тези залежи са в нефтените пясъци около река Ориноко, става въпрос за много тежък нефт, с консистенция на гъст мед, който не може да се транспортира и използва без разреждане с по-лек петрол. Освен това, за разлика от канадската провинция Албърта, където се добива същия нефт, във Венецуела тези нефтени пясъци не са на повърхността и трябва да се копае/пробива надълбоко – суровината е между 70 метра и няколко километра под повърхността. Технологията за добив на такъв нефт е сложна и много скъпа. Поради което, дори и при масирани инвестиции е изключено някога Венецуела да може да добива толкова нефт, колкото световните лидери САЩ, Саудитска Арабия и Русия. Тя няма шанс да влезе дори в челната десетка на най-големите производители на петрол. Старият добивен район на Венецуела е около езерото Маракайбо, на него се дължи нефтената слава на страната. Там обаче добивът върви от един век и находищата вече са изтощени, включително и заради хищническата им експлоатация. Бреговете на езерото се сриват, екологичната ситуация е катастрофална.
Иначе в миналото Венецуела е била златна дестинация за нефтения бизнес. Добивът започва след края на Първата световна война, в средата на 30-те години на миналия век страната вече е на второ място в света по производство на петрол, а след това – на трето, след САЩ и СССР. От средата на 20 век Венецуела е лидер в това, което политолозите наричат ресурсен национализъм – изтикването на чуждите инвеститори в нефтодобива за сметка на национални петролни компании. Организацията ОПЕК е създадена през 1960 г. по инициатива на венецуелския министър на петрола Хуан Перес Алофонсо.
През 70-те години Венецуела произвежда 3,5 млн. барела на ден, което тогава е 7% от общият световен добив. На 1 януари 1976 г. обаче идва пълната национализация на петролния бизнес в страната, създадена е националната нефтена компания PDVSA. Добивът се запазва на добри нива до края на 20 век – през 1999 г. износът на петрол от Венецуела е 3,2 млн. барела на ден. След това над нефтения бизнес в страната пада политически мрак. На власт идва ултралевият революционер Уго Чавес, чиято икономическа политика е пълна катастрофа. Той смята, че PDVSA трябва да бъде използвана като касичка на режима за реализация на социални програми. През 2002-2003 г. служителите в компанията вдигат голяма стачка, която завършва с това, че Чавес уволнява половината от тях. Мнозина от уволнените напускат Венецуела и отиват да работят в Канада, където технологията на добива от нефтените пясъци е същата като тази в басейна на Ориноко.
През 2007 г. режимът на Чавес експроприира инвестициите на чуждите нефтени компании във Венецуела. Най-тежко пострадали са американските ExxonMobil и ConocoPhillips. Те завеждат дела срещу Венецуела, присъдени съм им многомилиардни компенсации, но властите в Каракас не им изплащат нищо, като просто игнорират съдебните решения. Именно това имаше предвид Тръм, когато каза, че Венецуела трябва да върне „откраднатия петрол“ на американските компании.
В резултат на политизацията в управлението на венецуелския нефтен бизнес добивите падат чувствително. Чавес и наследникът му Мадуро назначават в ръководството на PDVSA военни и свои некомпетентни протежета. Влияние оказват и санкциите от страна на САЩ, които постепенно се затягат, за да стигнем до пълната нефтена блокада на Венецуела, която Тръмп обяви наскоро. През ноември 2025 г. венецуелският добив бе 1,1 млн. барела на ден (страната се връща на нивото от 1940-те години), а износът – до 860 хиляди барела. Две трети от него са тежък нефт. През последните седмици обаче добивът е още по-нисък, защото някои сондажи в Пояса Ориноко са замразени, продукцията им просто няма как да бъде експортирана.
Колко важен е венецуелският нефт за САЩ и колко важен е пазарът на САЩ за венецуелския нефт? Няколко големи американски рафинерии по брега на Мексиканския залив в щатите Тексас и Луизиана са строени именно за преработка на тежкия венецуелски петрол. Алтернатива за тях е канадската суровина от провинция Албърта, но не всички от тези рафинерии имат тръбопроводна връзка с Канада. Парадоксът е, че благодарение на шистовата революция нефтеният добив в САЩ нарасна рязко, но новите източници дават лек нефт, който е неподходящ за въпросните рафинерии в Тексас и Луизиана. Затова САЩ станаха голям износител на петрол, макар че потреблението им все още е малко по-голямо от собственото производство.
Експертите са единодушни, че връщането на венецуелския нефтен добив до старите най-високи нива от 3-3,5 млн. барела на ден ще изисква много милиарди долари инвестиции и поне няколко години време. Освен политическата нестабилност, голяма пречка за възраждането на нефтодобива във Венецуела е и световната пазарна конюнктура. В момента сорта „Брент“ се котира около 60-61 долара за барел, а американският лек тексаски е $57. Това са сравнително ниски цени, но прогнозите са за още по-голям спад. И той ще се дължи на свръхпроизводството. През 2025 г. производството на нефт е надвишавало потреблението средно с 2 млн. барела на ден. Прогнозата за тази година е, че ножицата между добив и потребление ще се разтвори до 4,09 млн. барела дневно – това са почти 4% от световното производство. И ако през 2025 г. голям част от излишъците отиваха в бездънните хранилища в Китай, то през 2026-а положението на нефтопроизводителите може да се влоши. Понеже венецуелският тежък нефт има висока себестойност, той е един от първите, които ще отпаднат от пазара, ако цените слязат твърде ниско – под $50 за лекия тексаски петрол.
Да припомня, че засега Тръмп не е отменил нефтената блокада срещу Венецуела, това е неговият силен коз (наред с бруталните директни заплахи) да влияе върху поведението на новият лидер на страната – вицепрезидентката Делси Родригес. И още нещо важно – Тръмп каза, че американските нефтени компании може да си получат компенсациите, присъдени им от съда заради експроприацията на Чавес, само ако сега започнат да инвестират масирано във Венецуела. Не мисля, че те ще бързат да го направят, с изключение на „Шеврон“, която има лиценз да работи във Венецуела като изключение от санкциите на Вашингтон. Най-вероятният сценарий е умерено или слабо възстановяване на венецуелския нефтен износ, ако, както се изрази Марко Рубио – г-жа Родригес прави това, което САЩ искат от нея. А Китай и Русия, които са дали големи заеми на Венецуела и се надяваха те да бъдат покривани с нефт, сигурно ще пият по една студена вода.
Пламен Димитров
Добавям и две графики - на добива на нефт във Венецуела през последния едни век и за дестинациите на износа през миналата година. Втората графика показва, че венецуелския нефт отива предимно в Китай, като в последните месеци все по-често това става с танкери от сенчестия флот.
.
.
